В стаята нямаше гардероби, нито ниши или дълги завеси — фактически нямаше кътче, където би могъл да се скрие човек. Простото желязно легло беше постлано с памучна завивка на шарки. Единственият признак за лукс бяха три възглавници от първокласен пух. Никой друг освен госпожа Лайднър не притежаваше подобни възглавници.
С няколко думи доктор Райли обясни в какво положение е бил намерен трупът — проснат върху бялата кожа пред леглото.
За да илюстрира думите си, той ми направи знак да се приближа.
— Ако не възразявате, сестра?
Не съм от страхливите и затова легнах на пода и се опитах да заема колкото може по-точно положението, в което е бил открит трупът.
— Лайднър повдигнал главата на жена си, когато я намерил — обясни лекарят. — Но след като го разпитах по-обстойно, разбрах, че не е местил тялото.
— Дотук всичко ми изглежда ясно — каза Поаро. — Госпожа Лайднър е в леглото, спи или само почива. Вратата се отваря, тя поглежда натам, изправя се…
— И убиецът я удря — довърши лекарят. — От удара тя загубва съзнание, а малко след това настъпва и смъртта. Вижте сега…
Той обясни целия процес с медицински термини.
— Не се вижда много кръв, нали? — попита Поаро.
— Не, станал е вътрешен кръвоизлив, в мозъка.
— Eh, bien — каза Поаро. — Всичко изглежда съвсем понятно, с изключение на едно. Ако човекът е бил непознат за госпожа Лайднър, защо тя не е извикала веднага за помощ? Ако беше извикала, някой щеше да я чуе. Сестра Ледърън щеше да я чуе, а също Емът и момчето.
— Отговорът е много прост — сухо отвърна доктор Райли. — Убиецът не е бил непознат.
Детективът кимна и рече замислено:
— Да. Възможно е госпожа Лайднър да се е изненадала при вида на своя посетител, но не е била изплашена. В момента, когато той й нанася удара, тя може да е извикала слабо, но е било вече твърде късно.
— Викът, който е чула госпожица Джонсън?
— Да, ако действително го е чула. Но се съмнявам в това. Тези кирпичени стени са дебели, а и прозорците са били затворени.
Поаро пристъпи към леглото и ме попита:
— Значи сте я оставили да лежи, така ли?
Обясних му какво бях направила.
— Аз й подадох две книги — един роман и томче с мемоари. Обикновено тя четеше известно време, а после заспиваше.
— А самата тя — как да кажа — беше ли в нормално състояние?
Замислих се.
— Да. Изглеждаше съвсем нормална и бодра. Може би малко рязка, но това го отдадох на факта, че предния ден бе споделила с мен страховете си. Това понякога кара хората да се чувстват неловко.
Очичките на Поаро запримигаха.
— Ах, да! Много добре разбирам това чувство.
Той огледа стаята.
— А когато влязохте тук след убийството, всичко ли си беше така, както го бяхте оставили?
Аз също огледах стаята.
— Струва ми се, че да. Не виждам някаква промяна.
— И нямаше следа от оръжието, с което е бил нанесен ударът?
— Не.
Поаро се обърна към доктор Райли:
— А според вас какво е било то?
Лекарят побърза да отговори:
— Предметът е бил тъп, много тежък и без остри ръбове. Нещо като кръглата основа на статуетка. Нещо подобно. Ударът е бил нанесен с голяма сила.
— Значи от силна ръка? От ръката на мъж?
— Да. Освен ако…
— Освен ако… какво?
Доктор Райли поясни:
— Възможно е госпожа Лайднър да е била коленичила — в такъв случай за удар отвисоко с тежък инструмент не е нужна голяма сила.
— На колене — промърмори Поаро. — Това е идея!
— Но това е само идея — побърза да подчертае лекарят. — Не разполагаме с нищо, което да я подкрепи.
— Но все пак е възможно?
— Да. Освен това, като се имат предвид обстоятелствата, не виждам нищо необикновено. Може от страх да е паднала на колене, за да моли за милост, когато инстинктивно е разбрала, че е твърде късно да вика за помощ, защото никой няма да стигне навреме.
— Да — каза пак Поаро замислено, — това е идея…
Аз лично не мислех, че е кой знае каква идея, защото не можех да си представя, че госпожа Лайднър би коленичила пред когото и да било.