Аз потръпнах. Пред очите ми изникна ужасна картина — някакъв човек, може би младият фотограф с розовото лице, удря смъртоносно тази хубава жена, а после се навежда над нея, за да забие пръста си в раната, като на лицето му се изписва някакво садистично доволство…
Райли забеляза, че потреперих.
— Какво ви е, сестра?
— Нищо… Само ме полазиха тръпки — отговорих аз.
Поаро се обърна и ме изгледа.
— Зная от какво имате нужда. Веднага щом свършим тук и тръгнем с доктора за Хасание, ще ви вземем с нас. Ще поканите сестра Ледърън на чай, нали, докторе?
— С удоволствие.
— Но, докторе, моля ви — възпротивих се аз. — Това е немислимо.
Мосю Поаро ме потупа приятелски по рамото. Това си беше чисто английско потупване, в което нямаше нищо чуждоземско.
— Ще правите това, което ви се казва, драга сестро — каза той. — Освен това вие ще ми бъдете от огромна полза. Бих желал да разисквам с вас още много неща, което не мога да сторя тук просто защото трябва да съблюдаваме приличие. Добрият доктор Лайднър е обожавал жена си и е убеден — да, дълбоко убеден — че всички други са изпитвали същите чувства към нея! Според мен това не би било естествено. Не, трябва да си поговорим за госпожа Лайднър — как се казваше? — ей така, без церемонии. Значи въпросът е уреден, нали? Щом свършим задачата си тук, ще ви отведем с нас в Хасание.
— Така или иначе — казах аз — и без това трябва да напусна мястото си тук. Ситуацията е доста неловка.
— Не предприемайте нищо през следващите ден-два — ме посъветва доктор Райли. — Няма да бъде прилично да си тръгнете преди погребението.
— Много добре — казах аз. — Ами ако и аз бъда убита?
Изрекох това на шега. Доктор Райли възприе думите ми по същия начин и тъкмо очаквах от него нещо в този дух, когато Поаро внезапно се втрещи насред стаята и се удари по челото.
— А! Ами да! — извика. — Съществува такава опасност… да, голяма опасност. И какво може да се направи? Как да я предотвратим?
— О, мосю Поаро — казах аз, — не говорех сериозно! Кой ще поиска да ме убива?
— Вас или някой друг — изрече той.
Тонът, с който изговори тези думи, ме накара отново да настръхна.
— Но защо? — настоях аз.
Той ме погледна право в очите.
— Сега е мой ред да се пошегувам, мадмоазел! — каза той. — Ала не забравяйте, че в живота не всичко е шега. Моята професия ме е научила на много истини, най-страшната, от които е: убийството става навик!
Осемнайсета глава
На чай у доктор Райли
Преди да заминем, Поаро обиколи къщата на експедицията и околните пристройки. Отправи и няколко въпроса към слугите, като за преводач му служеше доктор Райли.
Въпросите бяха насочени главно към външността на непознатия, когото с госпожа Лайднър бяхме видели да наднича през прозореца и с когото на следващия ден бе разговарял отец Лавини.
— Вярвате ли наистина, че този човек може да е замесен в убийството? — попита Райли, докато се друсахме в колата му на път за Хасание.
— Обичам да събирам всякакви сведения — беше отговорът на Поаро.
Тези негови думи са чудесна илюстрация за методите му. По-късно установих, че нямаше нещо — от най-нищожната клюка до най-глупавия брътвеж — на което той да не обърне внимание. Според мен мъжете обикновено не се занимават толкова много с клюки.
Признавам, че се почувствах щастлива да изпия чаша чай в жилището на доктор Райли. Видях, че мосю Поаро си сложи пет бучки захар и след като грижливо разбърка чая си, каза:
— Сега вече можем да си поговорим свободно, нали? Ще се помъчим да открием кой е най-вероятният убиец на госпожа Лайднър.
— Лавини, Меркадо, Емът или Райтер? — попита доктор Райли.
— Не, не — това е хипотеза номер три. Искам сега да се концентрираме върху хипотеза номер две — като оставим настрани разни тайнствени съпрузи или братя, появили се от миналото. Да помислим кой член от експедицията е имал средствата и възможността да убие госпожа Лайднър и кой от тях е вероятният извършител на едно такова дело.
— Но нали преди не обърнахте голямо внимание на тази хипотеза?
— Напротив! Само че по природа съм деликатен — отговори Поаро с упрек. — Нима мога в присъствието на доктор Лайднър да разисквам свободно върху мотивите, накарали един член на неговата експедиция да убие жена му? Това би било твърде нетактична проява. Много по-важно беше да подкрепя неговата илюзия, че съпругата му е била обожавана от всички! Но от само себе си се разбира, че не е било така. Сега вече нищо не ни пречи да изразяваме обективно, дори грубо нашите мисли. Вече не сме длъжни да държим сметка за мнението на хората. Тук именно помощта на госпожица Ледърън ще ни бъде много ценна. Тя притежава, забележителна наблюдателност.