— О, съмнявам се дали е така — заявих аз.
Доктор Райли ми подаде чинийка с топли банички, които бяха превъзходни.
— Да се подкрепите — насърчи ме той.
— А сега да пристъпим към работата — подкани Поаро с любезен глас. — Разкажете ми, скъпа сестро, какво е било отношението на всеки член от експедицията към убитата?
— Но аз съм едва от седмица с тях, мосю Поаро.
— За човек с вашата интелигентност това време е съвсем достатъчно. Медицинските сестри са привикнали да се ориентират бързо. Оформят становището си и действат съгласно него. Да започнем с отец Лавини, ако позволите.
— Тук доста ме затруднявате. Като че ли те двамата с госпожа Лайднър разговаряха с удоволствие, но обикновено на френски, а аз не съм много добра по този език, макар да съм го учила в училище. Но ми се струва, че разговаряха предимно за книги.
— С други думи — бяха добра компания, нали така?
— Да, може и така да се каже. Ала на мен ми се струваше, че отец Лавини е доста озадачен от нея — как да кажа — като че ли това дори го дразнеше. Не зная дали ще ме разберете правилно.
И тогава му казах за разговора, който бях водила с монаха по време на първото си посещение на разкопките. Този ден отец Лавини бе нарекъл госпожа Лайднър „опасна жена“.
— Ето нещо много интересно — заяви Поаро. — А тя? Какво беше нейното мнение за него?
— Труден въпрос. Не беше лесно да разбереш какво мисли госпожа Лайднър за даден човек. Понякога ми се струваше, че и отец Лавини озадачава нея. Спомням си как веднъж каза на мъжа си, че той не прилича на духовниците, които била срещала дотогава.
— Е, направо да поръчваме въжето за отец Лавини — подхвърли доктор Райли шеговито.
— Драги приятелю — му каза Поаро, — нямате ли пациенти, за които да се грижите? За нищо на света не бих желал да ви преча да изпълнявате лекарския си дълг.
— Пациенти имам колкото си искате — цяла болница — отвърна лекарят.
После стана и като заяви, че разбира от намеци, излезе.
— Така е по-добре — рече Поаро. — Сега ще можем да си поговорим tet-a-tet. Ала нека това не ви пречи да си похапвате.
Той ми подаде чиния със сандвичи и ми предложи втора чаша чай. Беше любезен и внимателен към мене.
— А сега — каза той — нека продължим с вашите впечатления. Според вас кой от членовете на експедицията не обичаше госпожа Лайднър?
— Ще споделя с вас само личното си мнение и не бих искала то да бъде повторено като излязло от мен.
— Разчитайте на моята дискретност.
— Според мен малката госпожа Меркадо мразеше госпожа Лайднър от цялата си душа.
— Ах! А господин Меркадо?
— Госпожа Лайднър му беше завъртяла малко главата — казах аз. — Като изключим съпругата му, други жени едва ли някога са го забелязвали. А госпожа Лайднър умееше да показва интерес към другите и към това, което споделяха с нея. Клетият човек без съмнение е започнал да си въобразява какво ли не.
— И на съпругата му това не се е понравило?
— Тя чисто и просто ревнуваше, ако искате да знаете самата истина. Човек трябва много да внимава, когато си има работа с мъж и жена. На тази тема бих могла да ви разкажа какви ли не случки. Не можете да си представите какво може да си науми една жена, когато около съпруга й се появи друга жена.
— Изобщо не се съмнявам в думите ви. Значи мадам Меркадо е показвала ревност и е ненавиждала госпожа Лайднър?
— Виждала съм я да я поглежда така, сякаш иска да я убие — о, божичко! — Аз се сепнах. — Извинете, мосю Поаро, не исках да кажа това! Нито за минутка не бих помислила, че…
— Моля ви, моля ви! Разбирам ви напълно. Думите ви се изплъзнаха неволно, просто едно сравнение. А госпожа Лайднър не се ли тревожеше от тази неприязън на госпожа Меркадо?
Помислих малко преди да отговоря:
— Като че ли не й обръщаше голямо внимание. Всъщност не зная дали изобщо я е забелязвала. Един-два пъти си помислих, че може би трябва да й намекна нещо, но се отказах. Защото нали знаете — дума дума отваря, а не исках усложнения.