— Постъпили сте мъдро. Можете ли да ми дадете някои примери, когато госпожа Меркадо е показвала своите чувства?
Разказах му за нашия разговор на покрива.
— Значи ви е говорила за първия брак на госпожа Лайднър — замислено изрече той. — Можете ли да си спомните — когато тя каза това — не се ли стремеше да разбере дали вие не знаете друга версия, различна от нейната?
— Допускате, че тя е знаела истината?
— Възможно е. Тези писма може да ги е писала тя, а може и да е автор на онзи номер с ръката, която тропа по стъклата, и всичко останало.
— И аз самата помислих за това. Смятам я за напълно способна на такова дребнаво отмъщение.
— Да. В нея има нещо жестоко, ала се съмнявам, че е достатъчно смела и хладнокръвна, за да извърши убийство. Освен ако… — След кратка пауза Поаро продължи: — Мисля си за тази интересна забележка, която ви е направила: „Зная защо сте тук.“ Какво е искала да каже?
— И аз това се питам.
— Подозирала е, че сте дошли по съвсем друга причина от официално обявената. Каква ли причина е предполагала тя и защо се е интересувала толкова? Странно е и това, че ви е наблюдавала така настойчиво по време на чая в деня на пристигането ви.
— О, госпожа Меркадо не е истинска дама — побързах да му отговоря аз.
— Вашите думи, мила сестро, са по-скоро оправдание, ала не и обяснение.
Не схванах напълно мисълта му, но той продължи:
— А другите членове на персонала?
Поразмислих.
— Мисля, че и госпожица Джонсън също не обичаше много госпожа Лайднър. Тя обаче не криеше отношението си. И съвсем открито заяви пред мен, че има определени резерви спрямо нея. Вижте, тя е работила с доктор Лайднър дълги години и много е привързана към него. А пък един брак променя доста неща, нали разбирате?
— Да — каза Поаро. — От гледна точка на госпожица Джонсън неговата женитба никак не е била сполучлива. Той би сторил много по-добре, ако се бе оженил за нея самата.
— Да, така е — отвърнах аз. — Но мъжът си е мъж. Не зная дали ще се намери и един на сто, който да се вслушва в разума си, когато си избира жена. А пък и човек не може да вини доктор Лайднър. Клетата госпожица Джонсън не е нещо особено, докато госпожа Лайднър беше наистина много красива жена. Е, не съвсем млада, но иначе беше без грешка! Ах, ако я бяхте познавали само! В нея имаше нещо… Веднъж господин Колман каза, че тя е като онези горски самодиви, които примамват хората. Може да не е казано по най-добрия начин, но — о, знам, че ще ми се присмеете, — но аз също мисля, че в нея имаше нещо… нещо неземно.
— С една дума, тази жена е можела да омагьосва. Разбирам — каза Поаро.
— Обаче с господин Кари като че ли не се погаждаха много — продължих аз. — Смятам, че и той ревнуваше като госпожица Джонсън. Той й говореше винаги сухо и рязко, тя — също. Когато му подаваше нещо, винаги беше много любезна, винаги го наричаше „господин Кари“ и прочие. Той е стар приятел на мъжа й, а има жени, които не понасят приятелите на мъжете си. Не им е приятно, че някой ги е познавал преди тях. Е, не звучи много ясно, но вярвам, че разбирате какво искам да кажа.
— Да, да, разбирам. А тримата млади мъже? Не казахте ли, че Колман се изказвал доста поетично за нея?
Не се сдържах и се разсмях.
— Беше много смешно, мосю Поаро. Той е толкова простодушен…
— А другите двама?
— Почти нищо не зная за господин Емът. Той винаги мълчи. Госпожа Лайднър се отнасяше с него много дружелюбно. Обръщаше се към него на малко име и все го закачаше заради госпожица Райли.
— Ах, така ли? А на него беше ли му приятно?
— Не зная — отвърнах колебливо аз. — Просто я гледаше малко особено. Човек не можеше да разбере какво мисли.
— А господин Райтер?
— Към него тя не проявяваше особена симпатия — бавно отвърнах аз. — Бих казала дори, че той я дразнеше. Понякога беше доста саркастична с него.
— Дразнеше ли се той?
— Цял почервеняваше, клетият момък. Обаче госпожа Лайднър не правеше това от злоба.
После изведнъж забравих съчувствието си към Райтер и ме обзе убеждението, че този млад човек, може би хладнокръвен убиец, е играл някаква роля от самото начало.
— Ах, мосю Поаро! — възкликнах аз. — Как смятате, какво се е случило в действителност?
Той поклати глава замислено. После ме попита:
— Кажете ми откровено — страхувате ли се да се върнете там довечера?