— О, не! — казах аз. — Не съм забравила думите ви, но кой ще иска да ме убива?
— Не смятам, че е възможно — отвърна той. — Тъкмо по тази причина исках да чуя вашите впечатления за всекиго. Сега вече съм сигурен, че няма от какво да се страхувате.
— Ако някой в Багдад ми беше казал… — започнах аз, но спрях.
— Сигурно бяхте чули вече някои неща за семейство Лайднър и членовете на експедицията, преди да дойдете тук? — попита ме той.
Казах му за прозвището, дадено на госпожа Лайднър, както и това, което бях чула от госпожа Келси.
В този момент вратата се отвори и влезе госпожица Райли. Тя идваше от тенискорта и още държеше ракетата си в ръка.
Разбрах, че Поаро я познава.
Тя ме поздрави съвсем равнодушно и си взе един сандвич.
— Е, мосю Поаро — попита тя, — какво става с нашата местна загадка?
— Не сме напреднали много, мадмоазел.
— Виждам, че сте спасили сестрата от онези руини там.
— Сестра Ледърън ми разказа ценни неща за различните участници в експедицията. Узнах също и доста за самата жертва. А именно жертвата често пъти е ключът към загадката.
Шийла Райли каза:
— Поздравявам ви за голямата ви проницателност, мосю Поаро. Аз пък ще ви кажа, че ако някоя жена е заслужавала да бъде убита, това е именно госпожа Лайднър!
— Госпожице Райли! — възкликнах аз възмутена.
Тя се изсмя ехидно и рече:
— Ах! Съмнявам се, че са ви казали истината. Както и мнозина други, сестра Ледърън също се е хванала на въдицата. Знаете ли, мосю Поаро, иска ми се да не успеете да разрешите този случай! Искам убиецът на Луиз Лайднър да се изплъзне от правосъдието! Ако искате да знаете, лично аз не бих имала нищо против да бях премахнала тази жена със собствените си ръце.
Бях просто отвратена от това момиче. Мосю Поаро не показа с нищо, че е впечатлен от думите й, а само се поклони и попита любезно:
— В такъв случай се надявам, че имате алиби за вчерашния следобед?
Внезапно настана мълчание и ракетата на госпожица Райли тупна на пода. Тя даже не си направи труда да я вдигне — пълна липса на възпитание! Думите й прозвучаха с безразличие:
— О, да, играех тенис в клуба. Но ако говорим сериозно, мосю Поаро, питам се дали изобщо знаете нещо за госпожа Лайднър и що за жена беше тя?
Той отново й се поклони и отвърна:
— Благоволете да ме информирате самата вие, мадмоазел.
Тя се поколеба за миг, а после заговори толкова грубо, с такава липса на благоприличие, че просто щеше да ми прилошее:
— Не е прието да се говори лошо за мъртвите, което намирам за адски глупаво. Смятам, че истината си остава истина. По принцип човек трябва да си мълчи за живите, защото може да ги засегне. За мъртвите това вече няма значение, макар че злото, което са сторили, понякога ги надживява. Е, не е цитат от Шекспир, но е в този дух! Разказа ли ви сестра Ледърън за тягостната атмосфера на Тел Яримджа? Каза ли ви как всички там се дебнат едни други като врагове? И за всичко това е виновна Луиз Лайднър. Преди три години бях още малко момиче, но си спомням колко весели и щастливи бяха всички там. Даже и миналата година всичко си беше наред. Но тази година над всички надвисна някакъв черен облак — по нейна вина! Тя не можеше да търпи гледката на щастливи хора около себе си. Има такива жени и Луиз Лайднър беше една от тях! Тя винаги искаше да руши — ей така, за удоволствие, или защото беше властна, а може би просто си беше създадена такава. Освен това тя беше жена, която се чувстваше длъжна да покори всеки мъж!
— Госпожице Райли — провикнах се аз, — това не е истина! Убедена съм, че не е!
Тя продължи, без да обърне никакво внимание на моите думи:
— Не й стигаше, че съпругът й я обожава. Тя завъртя главата и на онзи глупак Меркадо. После докопа Бил. Той е умно момче, но успя да омотае и него. А пък Карл Райтер го побъркваше. Той й беше лесна плячка, защото е стеснителен и се изчервява като момиче. И с Дейвид си поигра. Това й достави по-голямо удоволствие, защото направи опит да й се съпротивлява. Той усети чара й, но устоя на него — сигурно защото има достатъчно ум, за да прецени, че на нея не й пука за никого. И точно заради това я мразя! Тя не търсеше любов, а просто се забавляваше с чувствата на мъжете и ги настройваше един срещу друг. И в това опита умението си. През живота си тя не се е карала с никого, но там, където беше тя, кавгите следваха една подир друга! Тя ги подклаждаше, тя беше един женски Яго. Не можеше да живее без драми около себе си, само че винаги излизаше суха от водата. Тя винаги дърпаше конците и се наслаждаваше на резултата. О, ама вие разбирате ли какво ви говоря, мосю Поаро?