— Може би по-добре, отколкото си мислите, мадмоазел — отвърна Поаро.
Гласът му прозвуча странно — в него нямаше възмущение. По-скоро — о, не, не мога да го обясня.
Шийла Райли обаче явно разбра, защото веднага се изчерви.
— Можете да си мислите каквото искате — продължи тя, — но това е самата истина. Тя беше умна и отегчена — затова си правеше експерименти с хора, както учените си правят опити с химикали. Изпитваше удоволствие да дразни бедната госпожица Джонсън, която всеки се хващаше и тогава тя правеше с нея каквото си иска. Обичаше да побърква малката Меркадо и я докарваше до неописуема ярост. Харесваше й да хапе и мен — умееше го отлично, при това направо ми пускаше кръв! Събираше тайни за хората и по този начин да ги държеше в ръцете си. О, нямам предвид груб шантаж — тя просто им даваше да разберат, че знае, и ги оставяше в неведение какво би направила по-нататък. Божичко, тази жена беше истинска актриса и играеше ролята си с рядка деликатност!
— А нейният съпруг? — попита Поаро.
— Тя се отнасяше към него с голямо внимание и уважение. Може и да го е обичала. Той е много симпатичен — вечно потънал в своите разкопки и разни теории. Обожаваше Луиз и я издигаше на някакъв пиедестал. Някои жени биха се отегчили от това, но не и тя. Що се отнася до него, той си живееше в един измислен свят — не точно измислен, защото за него тя си беше това, за което я смяташе. Макар да е трудно да се съчетае това с… — Тя млъкна.
Поаро настоя:
— Продължавайте, мадмоазел!
Неочаквано Райли се обърна към мен:
— Какво казахте на мосю Поаро за Ричард Кари?
— За господин Кари ли? — попитах я учудено.
— Да, за нея и за Кари?
— Ами казах му, че двамата не се разбираха много…
За моя изненада Шийла избухна в смях.
— Не се разбирали! Що за глупост! Ами че той беше безумно влюбен в нея и страдаше много от това, защото боготвореше и господин Лайднър — те са приятели от години. Това, разбира се, й стигаше, за да застане между двамата. Все пак ми се струва, че…
— Eh, bien?
Шийла се замисли и присви вежди.
— Струва ми се, че веднъж тя отиде твърде далеч и се хвана в собствената си клопка! Кари е привлекателен… Тя беше студен човек, но не изключвам възможността да е пламнала по него…
— Думите ви са направо скандални! — възмутих се аз. — Ами че те почти не си говореха!
— О, така ли? — нахвърли се тя върху мен. — Вижда се, че нищо не сте знаели. Вътре в къщата се наричаха „господин Кари“ и „госпожа Лайднър“, само че те двамата се срещаха навън. Тя слизаше по пътеката до река Тигър. В същото време той напускаше разкопките и се връщаше чак след един час. Обикновено се срещаха при овощните дървета. Един ден го видях да се разделя с нея и да се връща към разкопките, а тя стоеше и го гледаше как се отдалечава. Може и да съм постъпила гадно, но носех бинокъл в чантата си и го извадих, за да видя лицето й. Повярвайте ми — тази жена беше луда по Ричард Кари… — Шийла замълча и се обърна към Поаро: — Извинете ме, че се намесвам във вашия случай — изрече, — но си помислих, че ще е редно да получите точната картина на местния колорит.
И Шийла напусна столовата.
— Мосю Поаро! — извиках аз. — Не вярвам на нито една дума!
Той ме погледна с усмивка и рече със странен глас:
— Но все пак ще се съгласите, мила сестро, че госпожица Райли хвърли известна светлина върху случая, нали?
Деветнайсета глава
Ново подозрение
Не можахме да си кажем нищо повече, защото в този момент влезе доктор Райли и шеговито подхвърли, че е усмъртил най-досадния си пациент.
Двамата с мосю Поаро започнаха да обсъждат психиката и умствената нагласа на човек, който пише анонимни писма. Доктор Райли цитира няколко случая от своята практика, а детективът пък разказа две-три свои истории.
— Работата не е толкова лесна, колкото изглежда — заключи той. — Жаждата за власт често пъти се съчетава със силен комплекс за малоценност.
Лекарят кимна одобрително.
— Ето защо авторът на анонимни писма често пъти се оказва този, когото най-малко са подозирали. Например някоя безобидна душица, която прави и на мравката път — отвън кротка като агънце, а отвътре — с вълчи нрав.