„Да — помислих си, този човек има право. Красотата е чудно нещо.“ Тя наистина бе притежавала красота. Все пак видът й не будеше завист — човек можеше само да й се възхищава. Още щом я видях, бях обзета от чувството, че бих сторила всичко за госпожа Лайднър.
Така или иначе същата вечер, когато пътувах обратно към Тел Яримджа (доктор Райли ме бе поканил на ранна вечеря), се сетих за едно-две неща, които ме обезпокоиха. Не бях повярвала на нито една от думите на Шийла Райли, защото бях убедена, че те са продиктувани от омраза и злоба.
Но изведнъж си спомних, че госпожа Лайднър бе настояла да излезе сама онзи следобед и бе отказала моята компания. Неволно се запитах дали все пак не бе отишла на среща с Кари. А и прекалената учтивост, която проявяваха един към друг вкъщи, ми се струваше най-малкото странна. Останалите членове на експедицията се обръщаха един към друг на малко име.
Спомних си също така, че той никога не я поглеждаше. Може би защото не я обичаше — или пък тъкмо обратното…
Опитах се да прогоня тези мисли от главата си. Ето че бях започнала да си втълпявам какви ли не работи — и всичко това заради гнева на една хлапачка! Това показваше колко опасно е да се говорят подобни неща.
Госпожа Лайднър съвсем не беше такава…
Разбира се, тя също не бе изпитвала симпатия към Шийла Райли и по време на обяда в онзи ден бе изрекла нещо остро пред Емът по неин адрес.
А той как странно я бе изгледал! От погледа му изобщо не можеше да се разбере какво си мисли. Впрочем и без това човек никога не можеше да разбере точно какво става в главата на Емът. Той е толкова тих. Но е много симпатичен. Изобщо човек, на когото може да се разчита!
А що се отнася до Колман, той си беше истински глупак.
Точно с такива мисли пристигнахме в Тел Яримджа. Беше малко след девет и намерихме портала заключен за през нощта. Ибрахим се спусна към нас с грамадния си ключ, за да ни отвори.
В Тел Яримджа си лягахме рано. В дневната не се виждаше светлина. Една лампа светеше в чертожното ателие, а друга — в канцеларията на доктор Лайднър, но почти всички останали прозорци бяха тъмни. Изглежда, тази вечер всички се бяха прибрали още по-рано от обикновено.
Когато минах покрай чертожното ателие, надникнах вътре. Господин Кари беше по риза и работеше над своя план.
Стори ми се болен, уморен и напрегнат. Стана ми мъчно за него. Не зная какво имаше в Кари — не бяха думите му, защото той рядко казваше нещо, при това най-вече банални неща, не бяха и постъпките му, защото и те не бяха кой знае какви — и все пак този човек правеше впечатление. Той важеше, ако ме разбирате какво искам да кажа.
Той извърна глава и ме забеляза. Извади лулата от устата си и каза:
— Значи се върнахте от Хасание, сестра?
— Да, господин Кари. Както виждам, работите до късно. Всички други са си легнали.
— Помислих си, че ще мога да свърша нещо — отвърна той. — Доста работа ми се е понатрупала. Утре цял ден ще бъда на разкопките. Започваме отново да копаем.
— Вече? — възкликнах аз.
Той ме изгледа някак особено.
— Това е най-доброто, което можем да сторим. Казах го и на Лайднър. Утре той ще бъде в Хасание, за да уреди някои формалности. Всички останали обаче се залавяме за работа. Никак не е лесно при тази ситуация да седим тук и да се гледаме един друг в очите.
Прав беше, разбира се. Особено в състоянието, в което бяха изпаднали всички.
— Мисля, че имате право — казах аз. — Работата кара човек да забрави много неща.
Знаех, че погребението щеше да се извърши вдругиден.
Кари отново се бе надвесил над плана си. Не зная защо, но сърцето ми се сви при вида на този човек. Бях сигурна, че ще прекара една безсънна нощ.
— Ако имате нужда от приспивателно, господин Кари? — попитах неуверено.