Едва когато си легнах, разбрах защо тези думи ми се бяха сторили някак си познати — това беше почеркът на анонимните писма.
Затова ли госпожица Джонсън бе изпаднала в това състояние? Нима тя бе авторът на анонимните писма?
Двайсета глава
Госпожица Джонсън, госпожа Меркадо, господин Райтер
Признавам си, че тази мисъл направо ме порази. На мен самата никога не би ми хрумнало да свържа госпожица Джонсън с писмата. Малката Меркадо — може би да. Ала не и госпожица Джонсън, която бе толкова възпитана и се владееше така добре.
Позамислих се обаче, припомняйки си подробности от разговора между доктор Райли и мосю Поаро, и стигнах до извода, че навярно точно затова е така.
Ако госпожица Джонсън наистина е писала тези писма, тогава много неща се изясняваха. Далеч бях от мисълта да я обвинявам в убийството. Но може би омразата я бе тласнала към мисълта да сплаши госпожа Лайднър.
Може да се е надявала да я прогони от разкопките.
Обаче госпожа Лайднър бе убита и сега госпожица Джонсън изпитваше страшно угризение на съвестта — първо, заради безполезната си жестокост, и второ, защото сега си даваше сметка, че тези анонимни писма служеха за параван на убиеца. Нищо чудно, че бе толкова съкрушена. Всъщност бях сигурна, че тя има добра душа. Ето защо бе посрещнала с такова облекчение утешителните ми думи: „Станалото — станало“.
След това си спомних тайнствената й забележка — нейното оправдание пред самата себе си: „Тази жена беше зла!“
А сега какво трябваше да предприема аз самата?
Доста време не можах да заспя и най-сетне взех решение да говоря с Поаро при първия удобен случай.
Той пристигна на следващия ден, но не успях да остана насаме с него.
А когато ми се удаде подобна възможност, той се приближи до мен и започна да ми нарежда шепнешком:
— Ще говоря с госпожица Джонсън, а може и с някои други в дневната. У вас ли е още ключът от стаята на госпожа Лайднър?
— Да.
— Tres bien. Идете там, затворете вратата и извикайте — не да пискате, разбира се, а един обикновен вик. Разбирате какво имам предвид, нали? Искам да изразите тревога, изненада — ала не и панически ужас. Оставям на вас да измислите причина защо сте извикали — например стъпили сте накриво или нещо такова.
Точно в този миг госпожица Джонсън се появи на двора и не ми остана време да разкажа историята си на Поаро.
Отгатнах напълно какво беше намерението му. Щом той отведе госпожица Джонсън в дневната, аз отидох в стаята на госпожа Лайднър и се затворих вътре.
Виждаше ми се малко глупаво да застана сама насред стаята и да викам без някаква очевидна причина. Освен това нямах представа колко силно да викам, затова извиках едно доста силно „ох“, после второ, още по-силно и накрая трето, но по-слабо.
После излязох, готова да обясня, че съм стъпила накриво.
Скоро обаче стана ясно, че няма нужда да давам никакви обяснения. Поаро и госпожица Джонсън бяха погълнати от оживен разговор, който, както си личеше, не бе смущаван от нищо.
„Е — помислих си, — сега поне вече е ясно. Или госпожица Джонсън си е въобразила, че е чула вик, или е било нещо съвсем друго.“
Не исках да ги безпокоя, затова се настаних на един стол на верандата. Гласовете на двамата достигаха ясно до мен. Поаро рече:
— Положението е деликатно, нали разбирате? Доктор Лайднър несъмнено обичаше съпругата си…
— Обожаваше я — уточни тя.
— Той все ми повтаря до каква степен всички членове на експедицията му били привързани към нея! А те? Какво могат да кажат те? Същото, естествено. От учтивост. От благоприличие. Всичко това може да е самата истина. Но може да не е! За себе си съм убеден, мадмоазел, че ключът на загадката се намира в пълното разкриване характера на госпожа Лайднър. Ако можех да узная мнението — откровеното мнение — на всеки член от експедицията, бих могъл да изградя една определена картина. Всъщност точно затова съм дошъл днес. Знаех, че доктор Лайднър ще бъде в Хасание, а това ще улесни разговорите ми с всеки един от вас. Моля за вашето съдействие.
— Много добре — отвърна тя.
— О, само не ми отвръщайте с английски клишета — помоли детективът. — Не ми казвайте, че това не е нито крикет, нито футбол, че не бива да се говори лошо за мъртвите, че — най-накрая — съществува лоялност! Когато човек си има работа с престъпление, лоялността е нещо много лошо, защото тя прикрива истината.