— Ах, милата Луиз! Как може да се обясни нейният характер на човек, който не я познава? Тя беше толкова екзотична. Съвсем различна от всеки друг. Сигурно сте го почувствали и вие, нали, сестра? Беше в плен на нервите си и понякога я обземаха нейните пристъпи, но на нея човек прощаваше много повече, отколкото на всеки друг. Тя беше толкова мила с всички нас, нали, сестра? А същевременно бе така скромна! Искам да кажа, че нямаше и понятие от археология, но се стараеше да научи всичко. Непрекъснато питаше моя съпруг с какви химикали обработва металните предмети и постоянно помагаше на госпожица Джонсън да лепи керамични съдове. О, всички ние толкова я обичахме!
— Значи не е вярно това, което чух, мадам — че ту се усещало някакво напрежение, че витаела тягостна атмосфера?
Меркадо разтвори широко черните си очи.
— Ах, кой е могъл да ви наговори такива неща. Госпожица Ледърън? Или доктор Лайднър? Уверен съм, че горкият човек никога не би забелязал нещо.
След тези думи тя хвърли враждебен поглед към мен.
Усмивка озари лицето на Поаро.
— Аз си имам своите шпиони, мадам — заяви.
За миг клепачите на госпожа Меркадо трепнаха, после тя примигна няколко пъти.
— Не смятате ли — попита тя, като се постара гласът й да звучи подкупващо, — че след такъв случай всеки си мисли, че знае неща, които никога не са се случвали? Разбирате, нали — напрежение, атмосфера, лоши предчувствия… Според мен те просто си измислят след това.
— Намирам думите ви за доста правдиви, мадам — каза Поаро.
— А в действителност нищо от това, което са в разказвали, не е вярно. Живеехме си тук щастлив като едно голямо семейство.
— Тази жена лъже с нечувана дързост! — възкликнах аз възмутена, когато по-късно вървяхме с Поаро по пътеката, която водеше към разкопките. — Уверена съм, че тя мразеше госпожа Лайднър!
— Да, тя не е от хората, които казват истината — съгласи се Поаро.
— Само си губите времето с нея — допълних аз.
— Съвсем не е така. Не, не е така. Ако устните на един човек лъжат, често пъти очите му казват истината. От какво се страхува малката Меркадо? Забелязах страх в очите й. Тя със сигурност изпитва ужас от нещо. Това е много интересно.
— Трябва да ви кажа нещо, мосю Поаро.
Разказах му за случилото се вечерта, когато се върнах от Хасание, и споделих убеждението си, че госпожица Джонсън е писала анонимните писма.
— Тя също е лъжкиня! — заявих аз. — А с какво хладнокръвие ви отговори сутринта за тези анонимни писма.
— Да — каза Поаро, — това също е много интересно. Тя се издаде, че знае всичко за тези анонимни писма. А досега никой не е говорил пред персонала за тях. Разбира се, напълно е възможно вчера доктор Лайднър да е споменал за писмата пред нея — нали са стари приятели. Но ако не е така, тогава този факт е много знаменателен, нали?
Поаро се издигна в моите очи. С каква ловкост бе накарал тази жена да заговори за писмата! Аз го попитах:
— Ще говорите ли с нея отново по този въпрос?
Поаро изглеждаше изненадан от моите думи:
— О, не! Неразумно е човек да издава какво знае. Чак до последната минута пазя всичко ей тук — той се почука по челото. — И в сюблимния момент скачам като пантера — и тогава, боже мой, какво изумление се възцарява около мен!
Не можах да сдържа усмивката си, когато си представих Поаро в ролята на пантера.
В този момент стигнахме до разкопките. Първият човек, когото видяхме, беше господин Райтер, зает с фотографиране на някакви стени.
Според мен копачите просто разцепваха стените така, както си искаха. Поне така изглеждаше. Кари се опита да ми обясни, че под кирката разликата се усещала веднага, само че не успя много да ме убеди. Той се опита да ми покаже либн — кирпич, но аз видях само прах и засъхнала кал.
Райтер свърши със снимките и предаде апарата и плаките на своя помощник, като му поръча да ги занесе вкъщи.
Поаро му зададе няколко въпроса във връзка с техниката на фотографирането и различните марки филми, на които той отговори с готовност. Изглежда му беше приятно, че проявяват интерес към неговата работа.
Тъкмо когато започна да се извинява, че трябва да ни остави, детективът още веднъж се впусна в познатата си тирада. Всъщност тирадата му не беше съвсем същата, защото въпросите му леко се различаваха съобразно човека, към когото биваха отправяни. Нямам намерение да ги предавам всеки път подробно. С разумни и уравновесени хора като госпожица Джонсън той пристъпваше право към целта, докато с някои други подхождаше по заобиколен начин, но в края на краищата винаги постигаше целта си.