— Да, да, разбирам за какво ме питате — каза Райтер, — но всъщност не виждам с какво мога да ви бъда полезен. Това е първият ми сезон тук и не съм разговарял толкова много с госпожа Лайднър. Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо.
Имаше нещо сковано в начина, по който говореше.
— Можете поне да ми кажете дали ви беше симпатична или не, нали? — попита Поаро с усмивка.
Райтер се изчерви и смутено изрече:
— Тя беше очарователна жена. И много интелигентна. Притежаваше изтънчен ум.
— Bien. Значи ви е била симпатична. А вие на нея?
Страните на Райтер пламнаха още по-силно.
— О! Не ми се вярва да ми е обръщала някакво внимание. А и един-два пъти се изложих пред нея — все не ми вървеше, когато исках да направя нещо за нея. Изглежда, моята несръчност я дразнеше. Всичко стана, без да искам… Бих сторил какво ли не…
Поаро се смили над този стеснителен човек.
— Чудесно, чудесно. Да минем сега на друга тема. Мислите ли, че атмосферата в къщата беше приятна?
— Моля?
— Добре ли се чувствахте всички заедно? Обичахте ли да се смеете и да бъбрите?
— Не… не беше точно така. Имаше известна скованост…
Райтер направи кратка пауза, през която явно се бореше със себе си, и после продължи:
— Вижте, не ме бива много за компания. Аз съм непохватен, стеснителен. Доктор Лайднър винаги е бил добър към мен. Зная, че е глупаво, но не мога да превъзмогна своята стеснителност. Винаги казвам неща, които не бива да говоря, събарям кани с вода. С една дума — нямам късмет.
Той наистина изглеждаше като голямо и непохватно дете.
— Всички сме били такива на младини — каза детективът с усмивка. — Самочувствието идва по-късно.
Сбогувахме се с Райтер и продължихме пътя си. Поаро ми рече:
— Този младеж, мила сестро, е или изключителен наивник, или е забележителен актьор.
Не отговорих. Отново ме завладя натрапчивата мисъл, че един от тези хора е опасен и хладнокръвен убиец. И някак си в тази лъчезарна и спокойна утрин това ми се струваше невъзможно.
Двайсет и първа глава
Господин Меркадо, Ричард Кари
— Както виждам, те работят на две различни места — каза Поаро и се спря.
Райтер бе правил снимки в единия край на главните разкопки. На известно разстояние от нас втора група хора се движеше насам-натам, носейки панери.
— Това е, което наричат големия изкоп — обясних аз. — Тук не са намерили кой знае какво, освен потрошена керамика, но понеже доктор Лайднър винаги казва, че било много интересно, навярно той има право.
— Да отидем там.
Вървяхме бавно, защото слънцето напичаше много силно.
Работите ръководеше господин Меркадо. Видяхме го под нас да разговаря с началника на копачите — старец, който приличаше на костенурка и който носеше вълнено сако върху дългата туника от раиран памучен плат.
До изкопа се стигаше по тясна и неудобна пътека с насечени груби стъпала, по които носачите слизаха и се изкачваха непрестанно, без дори да ни направят път да минем.
Вървях след Поаро, който неочаквано ме попита:
— Меркадо десняк ли е или левак?
Ама че смешен въпрос! Като помислих малко, отговорих убедено:
— Десняк е.
Поаро не сметна за необходимо да ми даде някакви обяснения, а продължи да слиза.
Меркадо явно се зарадва, че ни вижда. На дългото му и меланхолично лице разцъфна усмивка.
Поаро си даде вид, че се интересува от археология, което, убедена съм, беше много далеч от истината. Меркадо обаче веднага се зае с най-сериозни обяснения.
Той заяви, че досега са преминали през дванайсет различни културни пласта, после добави с ентусиазъм и гордост:
— Сега сме вече в четвъртото хилядолетие!
А пък аз винаги съм мислела, че хилядолетия има само в бъдещето — когато всичко свършва добре.
Той посочи ивиците пепел (Как само трепереше ръката му! Дали не беше заболял от малария?) и започна да обяснява как керамичните съдове се изменяли с времето, за погребенията — разказа как един цял слой се състоял от детски гробове — клети малки ангелчета! — обясни и посоката, и ориентацията на костите.