Внезапно, тъкмо когато се навеждаше, за да вземе един нож от кремък, който лежеше сред куп керамични съдове в един ъгъл, той подскочи и нададе писък.
Обърна се и се взря в Поаро и в мен, а ние го гледахме учудени. Той се хвана за лявата ръка.
— Нещо ме убоде — като че ли нажежена игла!
Детективът веднага реагира:
— Бързо, mon cher, покажете ни мястото! Сестра Ледърън!
Пристъпих напред, но той ме изпревари. Сграбчи ръката на Меркадо и бързо запретна ръкава на ризата му чак до рамото.
— Ето тук — каза Меркадо и посочи убоденото място.
На три пръста под рамото блестеше капка кръв.
— Интересно! — възкликна Поаро. Той разгледа вдигнатия ръкав. — Нищо не виждам. Сигурно е била мравка.
— Добре ще бъде да му сложим малко йод — обадих се аз.
Винаги нося със себе си шишенце йод. Бързо го извадих от джоба си и намазах мястото. Явно обаче съм проявила известна разсеяност, тъй като вниманието ми бе привлечено от нещо съвсем различно — ръката на Меркадо, чак до лакътя, беше осеяна с дребни точици. Знаех от какво са те — следи от игла.
Меркадо свали ръкава и отново поде обясненията си. Поаро го слушаше внимателно, но не направи опит да насочи разговора към съпрузите Лайднър. Фактически той не зададе нито един въпрос на Меркадо.
Скоро се сбогувахме с него и отново поехме нагоре по пътеката. Моят спътник ме попита:
— Чиста работа, какво ще кажете?
— Чиста работа ли? — попитах аз.
От ревера на сакото си Поаро измъкна нещо и любовно впери поглед в него. За мое голямо удивление видях дълга игла за реприз, на чийто горен край имаше топче восък. Аз възкликнах:
— Мосю Поаро! Значи вие сторихте това?
— Да, аз бях бодливото насекомо. При това го жилнах доста ловко, нали? Даже и вие не забелязахте.
Вярно беше. Не го бях видяла, а бях сигурна, че и Меркадо не се бе усъмнил в него. Жестът на Поаро трябва да е бил мълниеносен.
— Но защо, мосю Поаро?
Той ми отговори с друг въпрос:
— Нищо ли не забелязахте, мила сестро?
— Да, следи от спринцовка.
— Значи вече знаем нещо за мосю Меркадо. Аз подозирах, ала не бях сигурен. А винаги трябва да се знае с положителност.
„И с какви методи го постигате, божичко!“ — помислих си, но сметнах за благоразумно да замълча. Поаро потупа джоба си.
— А! Изтървал съм си кърпичката там — в нея бях скрил иглата.
— Отивам да я взема — казах аз и се втурнах по обратния път.
Изведнъж ме обзе чувството, че с мосю Поаро сме като лекар и сестра, които се занимават с даден случай. Приличаше на някаква операция, където той беше хирургът. Може би не е хубаво да го казвам, но по някакъв странен начин всичко това като че ли започваше да ме забавлява.
Спомням си, че веднага след завършването на стажа си бях изпратена в един дом, за да се грижа за болна жена. Наложителна бе незабавна операция, но съпругът не искаше и да чуе за болница. Настояваше жена му да бъде оперирана у дома си. За мен това бе истински късмет. Никой нямаше да ме наблюдава. Аз отговарях за всичко. Разбира се, бях страшно притеснена — постарах се да помисля за всичко, от което хирургът щеше да се нуждае, но дори и тогава се боях, че съм пропуснала нещо. Човек не знае какво може да им хрумне на лекарите — могат да поискат какво ли не в последния момент. Всичко обаче мина като по вода. Асистирах му и след операцията ми изказа големи похвали — нещо много рядко у хирурзите. Аз се бях справила съвсем сама.
Болната се възстанови и всички бяха щастливи.
Е, сега се намирах в почти същото състояние на духа. Поаро ми напомняше донякъде на онзи хирург, дребен и грозноват, с лице на маймуна, но такъв специалист! Сякаш инстинктивно знаеше какво да прави във всеки момент. Познавам немалко хирурзи и разбирам какво означава това.
Малко по малко детективът бе съумял да ми вдъхне доверие. Той също знаеше точно какво трябва да направи и чувствах, че е мой дълг да му асистирам. С други думи, подавах му точно навреме пинсетите и тампоните. Ето защо ми се стори напълно естествено да изтичам за кърпичката му, както бих вдигнала някоя хавлия, паднала от ръцете на хирург.
След като се върнах с батистената кърпичка, той като че ли беше изчезнал. След малко обаче го забелязах да седи на известно разстояние от могилата и да разговаря с господин Кари. Помощникът на господин Кари стоеше наблизо и държеше дълъг прът, разграфен на метри. Точно в този момент господин Кари му каза нещо и момчето отнесе пръта. Явно господин Кари си беше свършил работата.