Кари не отговори. След кратко мълчание детективът продължи:
— На това обаче не повярвах! После дойдох при вас и вие ми казвате… Е, добре! Не вярвам и на вас!
Кари настръхна. Гласът му прозвуча гневно:
— Не мога да влияя на решението ви на кого да вярвате и на кого — не, мосю Поаро. Казах ви истината и си е ваша работа, дали я приемате или не!
Поаро запази самообладание и каза миролюбиво:
— Нима е моя вината за това, че на някои вярвам, а на други — не? Знаете ли, имам много чувствителен слух, а и какви ли не мълви се носят наоколо. Човек се вслушва и може да научи интересни неща. Да, разказват се разни истории…
Кари скочи на крака. Ясно видях как кръвта изду слепоочията му. Какъв чудесен профил! Слаб и с бронзов загар, и тази прекрасна челюст, която издаваше воля! Нищо чудно, че завладяваше сърцата на жените!
— Какви истории? — изрева той като бесен.
Детективът го изгледа с крайчеца на окото си.
— Сигурно се досещате. Обичайните клюки — за вас двамата с госпожа Лайднър.
— Колко гадно съзнание имат хората!
— Нали? Като кучета са — колкото и дълбоко да скриеш някоя неприятност, те винаги ще я изровят.
— А вие вярвате на тези глупости?
— Искам само едно нещо — да се уверя в истината — отговори Поаро.
— Само че се съмнявам дали ще можете да познаете истината, когато я чуете — ухили се безсрамно Кари.
— Опитайте — отвърна Поаро и го погледна в очите.
— Добре тогава — ще я чуете! Аз мразех Луиз Лайднър — това е истината! Мразех я от дъното на душата си!
Двайсет и втора глава
Дейвид Емът, Отец Лавини и едно откритие
Кари рязко се извърна и бързо се отдалечи. Поаро го проследи с поглед и измърмори:
— Ах, да! Разбирам… — Без да се обръща, той произнесе с малко по-висок глас: — Почакайте една минута, преди да излезете от скривалището си, мила сестро — да не би да се обърне назад. А сега вече можете. Намерихте ли кърпичката ми? Благодаря. Много сте мила.
Поаро не направи никакъв намек за това, че бях подслушвала. Аз пък не можех да проумея как е разбрал за това! Та той нито веднъж не погледна към мястото, където се криех. За мен беше истинско облекчение, че той запази мълчание по този въпрос. Искам да кажа, че не изпитвах никакво неудобство, но ако трябваше да давам някакви обяснения, сигурно щях да се почувствам неловко. Бях му благодарна за неговата тактичност.
— Действително ли смятате, че този човек е мразел госпожа Лайднър? — попитах го аз.
Като поклати леко глава с особено изражение на лицето, Поаро отговори:
— Да, така мисля.
Той се изправи изведнъж и тръгна към върха на могилата, където работеха копачите. Последвах го. Отначало видяхме само араби, но след малко открихме и господин Емът. Той се беше проснал по корем и духаше праха от току-що открит скелет.
Щом ни забеляза, той ни посрещна с любезна усмивка и попита:
— Дошли сте да поразгледате, така ли? Ще бъда на ваше разположение след минутка.
Той седна, взе ножа си и започна внимателно да разчиства пръстта около костите, като от време на време спираше, за да отстрани малки бучки пръст с помощта на духало или с уста. Този начин на работа определено ми се стори крайно нехигиеничен.
— Господин Емът, така ще погълнете какви ли не микроби! — извиках аз.
— О, микробите си ги гълтам всеки ден — отвърна той съвсем сериозно. — Тези гадини не могат да сторят нищо на един археолог и накрая сами се отказват.
Той почисти още малко около тазобедрената кост и даде нареждания на началника на копачите как да продължат работата.
— Ето така — каза той, като се изправи. — Райтер ще може да фотографира днес следобед. Доста интересни неща е взела със себе си тази хубавица.
Той ни показа медна купа, покрита с патина, и няколко фуркета. Също така и много злато, и сини мъниста от огърлицата на погребаната тук жена.
Костите и разните предмети, почистени от пръстта, бяха наредени в очакване да бъдат фотографирани.
— Каква е била тя? — полюбопитства Поаро.
— Живяла е през първото хилядолетие. Вероятно някоя знатна дама. Черепът й изглежда малко особено — ще накарам Меркадо да му хвърли един поглед. Навярно е била убита.