— Значи една госпожа Лайднър отпреди две хиляди години? — попита Поаро.
— Може би — отвърна той.
Недалеч Бил Колман се сражаваше с една стена с кирка в ръка.
Дейвид Емът му подвикна нещо, което не разбрах, и започна да развежда детектива из разкопките.
След като приключи с кратките обяснения, Емът погледна часовника си и каза:
— Работата приключва след десет минути. Желаете ли да тръгваме към къщата?
— На драго сърце — отвърна Поаро.
Тръгнахме по старата пътека с бавни крачки.
— Сигурно всички се радвате, че подновихте работата си? — попита Поаро.
Емът му отвърна с предишния си сериозен тон:
— Да, така беше най-добре. Не беше никак лесно да се мотаем из къщата и да се опитваме да разговаряме.
— Особено когато през цялото време знаете, че един от вас е убиец.
Емът не отвърна нищо. Даже и не направи опит да възрази. Сега си давам сметка, че още от самото начало, след разпита на слугите, той е започнал да се досеща за истината.
След няколко минути той попита:
— Напредвате ли с вашите издирвания, мосю Поаро?
— А вие бихте ли ми помогнали да напредна още?
— Естествено.
Поаро го изгледа внимателно и рече:
— Всичко в този случай се върти около госпожа Лайднър. Искам да зная повече за нея.
— Какво точно значи това? — запита бавно Емът.
— Нямам предвид откъде е и какво е моминското й име, нито пък ме интересува формата на лицето или цветът на очите й. Интересува ме самата тя.
— И смятате, че това е важно за разследването?
— Без съмнение.
Емът помълча за миг и после каза:
— Може и да сте прав.
— И точно тук можете да ми помогнете. Можете да ми кажете например що за жена беше тя.
— Нима смятате, че ще мога? Много пъти и аз самият съм се питал.
— И не сте си отговорили?
— Мисля, че в края на краищата успях.
— Е, и?
Емът помълча известно време, преди да отговори:
— Какво мисли за нея сестра Ледърън? За жените казват, че много бързо преценят другите жени, а и една медицинска сестра притежава голям опит с различни хора.
Поаро не ми предостави възможност да отговоря, дори и да имах желание за това, а каза бързо:
— За мен е важно да зная какво мисли за нея един мъж!
Емът се усмихна.
— Едва ли ще кажа нещо по-различно от другите. Не беше млада, но беше най-красивата жена, която съм виждал.
— Не бих нарекъл това отговор, господин Емът.
— И все пак е, мосю Поаро. — Емът замълча за момент, а после продължи: — Спомням си, че като дете бях чел една приказка за Снежната царица и малкия Кей. Госпожа Лайднър ми напомняше на Снежната царица, която винаги мамела малкия Кей.
— Ах, да, това е приказка от Андерсен, нали? Имало и едно малко момиченце на име Герда, ако не се лъжа?
— Може би. Вече не си я спомням добре.
— Да ми кажете още нещо, господин Емът?
Дейвид Емът поклати глава.
— Самият аз не зная дали съм я преценил правилно. Тя беше загадъчна жена. Днес ще направи някаква дяволия, а утре ще бъде истински ангел. Но сте прав, като казвате, че около нея се върти всичко. Според мен тя винаги е искала да бъде в центъра на вселената. За нея бе необходимост всички да се занимават с нейната личност. Не бе достатъчно просто да й подадеш филийка хляб или маслото — тя искаше от теб да извадиш на показ душата и сърцето си.
— Ами ако някой откажеше да й достави това удоволствие?
— Тогава тя ставаше зла! — Той прехапа устни и здраво ги стисна.
— Господин Емът, имате ли желание да направите предположение кой би могъл да извърши това престъпление?
— Това не зная — отвърна Емът. — Нямам и най-малка представа. Ако бях на мястото на Карл — Карл Райтер, — щях да съм го направил много отдавна. Тя много го тормозеше. Но и той си го заслужаваше, понеже е твърде чувствителен. Сам си просеше ритник по задника!
— А госпожа Лайднър — тя ритна ли го по задника? — попита Поаро.
Емът се ухили:
— Не! Само го пободваше с игла — това бе нейният метод. Е, той наистина се държеше като хлапе, което постоянно хленчи, но иглата си е игла и като оръжие никак не е безопасна.
Хвърлих поглед към Поаро и ми се стори, че устните му леко потрепнаха.