— Но все пак не смятате, че Карл Райтер е убил госпожа Лайднър? — попита той.
— Не. Според мен един мъж не убива една жена само защото го прави смешен на всяка крачка.
Детективът замислено поклати глава.
Според Емът госпожа Лайднър е била доста жестока. Но трябваше да се чуе и другата страна.
Наистина в поведението на Райтер имаше нещо дразнещо. Той подскачаше, когато тя го заговаряше, и вършеше какви ли не идиотщини. Например постоянно й подаваше портокаловото сладко, макар да знаеше отлично, че тя не го обича. На мен самата на няколко пъти ми идваше да му се скарам.
Мъжете не разбират как някои техни постъпки могат да нервират жените и тогава просто ти се иска да им се сопнеш.
Помислих си, че някой път трябва да кажа за това на Поаро.
Когато стигнахме в къщата, Емът предложи на Поаро да го заведе в стаята си, за да се измие.
Аз прекосих двора, за да се прибера в моята стая.
Излязох навън почти по едно и също време с двамата мъже и заедно се отправихме към столовата, когато отец Лавини отвори вратата на стаята си и покани Поаро да влезе при него.
Двамата с Емът влязохме в трапезарията. Госпожица Джонсън и госпожа Меркадо бяха вече там, а след няколко минути пристигна и господин Меркадо, следван от Райтер и Бил Колман.
Тъкмо сядахме, а господин Меркадо бе изпратил слугата да съобщи на отец Лавини, че обедът е готов, когато ни стресна един слаб и приглушен вик.
Явно сме били твърде напрегнати, защото всички скочихме на крака, а госпожица Джонсън извика, бяла като платно:
— Какво беше това? Какво стана?
Госпожа Меркадо я зяпна и рече:
— Но какво ви става, скъпа? Просто беше някакъв вик откъм полето.
Точно в този момент влязоха Поаро и отец Лавини.
— Помислихме, че се е случило нещо с някого — каза госпожица Джонсън.
— Хиляди извинения, мадмоазел — отвърна детективът. — Вината е моя. Отец Лавини започна да ми тълкува надписите по тези плочки. Взех една и отидох до прозореца да я разгледам по-добре, но си изкривих крака. Болката бе толкова остра, че извиках.
— А ние помислихме, че още някой е убит! — засмя се госпожа Меркадо.
— Мери! — смъмри я съпругът й, при което тя се изчерви и прехапа устни.
Госпожица Джонсън побърза да насочи разговора към разкопките и към предметите, намерени сутринта. И оттук нататък по време на целия обяд разговорът се въртеше около археологията. Явно това беше най-безопасната тема.
След кафето минахме в дневната. Не след дълго мъжете, с изключение на отец Лавини, се върнаха на разкопките.
Отец Лавини поведе Поаро към залата с находките. Аз също тръгнах с тях. Бях започнала да свиквам с всички тези предмети и изпитвах известна гордост — сякаш бяха моя собственост — когато Лавини взе от лавицата златната купа и чух Поаро да надава вик на възхищение:
— Каква красота! Каква изработка!
Отец Лавини засия от радост и ентусиазирано се впусна в изброяване на всички достойнства на купата.
— Днес няма восък по купата — обадих се аз.
— Восък? — облещи се Поаро.
— Восък? — повтори и Лавини.
Обясних какво имах предвид.
— Ах, разбирам — рече отец Лавини. — Да, да, восък от свещ.
Това повдигна темата за среднощния посетител. Забравяйки за моето присъствие, двамата мъже заговориха на френски. Оставих ги и се върнах в дневната.
Госпожа Меркадо кърпеше чорапите на мъжа си, а госпожица Джонсън четеше книга — нещо рядко за нея, тъй като винаги си намираше някаква работа.
След малко се появиха отец Лавини и Поаро. Отецът се извини с някаква работа, а детективът седна при нас.
— Изключително интересен човек — каза той.
След това попита дали отец Лавини е имал много работа досега. Госпожица Джонсън му обясни, че плочките били много редки, както и гравираните камъни, и цилиндричните печати. Обаче отец Лавини работил на разкопките и бележел бърз напредък в усвояването на разговорния арабски език.
Разговорът премина към цилиндричните печати и скоро госпожица Джонсън донесе от един шкаф лист с отпечатъци, получени чрез натиск на тези цилиндри върху пластилин.
Докато се възхищавахме на тяхната изящна изработка, аз осъзнах, че точно с това се бе занимавала госпожица Джонсън в онзи фатален следобед.
По време на разговора забелязах, че Поаро върти между пръстите си топче пластилин.