— Пазете се, мило дете! — И добави: — Питам се дали е разумно да останете тук.
— Необходимо е да говоря с доктор Лайднър, преди да напусна — казах аз. — Реших обаче да изчакам погребението.
Той кимна одобрително.
— А междувременно — каза — не проявявайте прекалено любопитство. Искам от вас да не се показвате много умна — нали ме разбирате? — И добави с усмивка: — Вашата работа е да подавате тампоните, а моята — да извърша операцията.
Не беше ли странно, че и той изрече тези думи? После изведнъж промени темата:
— Интересен човек е този отец Лавини.
— Според мен е доста странно един монах да се занимава с археология — отбелязах аз.
— Ах, да! Забравих — вие сте протестантка. Аз пък съм добър католик и зная по нещичко за свещениците и монасите. — Той се навъси, поколеба се за миг и заяви: — Знайте, че отец Лавини е много хитър и ще съумее да изтръгне от вас всякакви тайни, стига да пожелае.
Ако с тези думи Поаро целеше да ме предпази от бъбривост, предупреждението му бе напълно излишно.
То ме подразни и макар да не смятах да го питам за нещата, които исках да узная, реших да не мълча поне за едно нещо.
— Простете, мосю Поаро — казах аз, — но се казва „стъпих накриво“, а не „изкривих си крака“.
— А, благодаря ви, сестро.
— Няма нищо. Но е добре да се говори правилно.
— Ще го запомня — каза той, при това, стори ми се, доста отстъпчиво.
След като ми каза „довиждане“, той се качи в колата и потегли веднага. Върнах се бавно в стаята си, като размишлявах за всички събития през деня.
Виждах отново следите от иглата по ръката на господин Меркадо и се питах какви ли наркотици употребява той, после онази отвратителна жълта маска, цялата покрита с пластилин. Как да си обясня, че Поаро и госпожица Джонсън не бяха чули моя вик в дневната, а пък всички ние в столовата чухме вика на Поаро? При това стаята на отец Лавини и стаята на госпожа Лайднър се намираха на едно и също разстояние от общата зала и от столовата.
А после се почувствах доволна, че успях да науча белгиеца на една правилна английска фраза.
Макар да беше велик детектив, щеше да разбере, че не знае всичко.
Двайсет и трета глава
Аз ставам медиум
Погребението беше много трогателно. Присъстваха всички членове на експедицията, както и цялата английска колония в Хасание. Дори Шийла Райли беше дошла и изглеждаше доста потисната в траурните си дрехи. Надявах се, че изпитва угризения за лошите думи, казани от нея за покойната.
Като се прибрахме, отидох в канцеларията на доктор Лайднър и му заговорих относно заминаването си. Той беше много любезен и ми благодари за всичко, което съм сторила (А какво бях сторила всъщност? Все едно нищо!) и настойчиво ми предложи допълнително едноседмично възнаграждение. Възпротивих се, защото не заслужавах подобно благородство от негова страна.
— Наистина, доктор Лайднър, не желая никакво възнаграждение, освен пътните си разноски.
Но той не искаше и да чуе.
— Вижте, доктор Лайднър — казах аз, — според мен аз не заслужавам възнаграждение. Искам да кажа, че… че не успях да изпълня задачата си. Тя… моето присъствие тук не можа да я спаси.
— Не си внушавайте подобно нещо, сестра — ми рече той. — Та аз не съм ви ангажирал като детектив. Не съм и подозирал, че животът на жена ми е в опасност, а отдавах всичко само на нерви и душевна потиснатост. Няма в какво да се упреквате. Тя ви обикна и ви се довери. Убеден съм, че последните й дни бяха по-спокойни и по-честити благодарение на вашето присъствие. Вие изпълнихте отлично дълга си като медицинска сестра.
Гласът му потрепери и аз разбрах какво мисли. Той осъждаше себе си, че е погледнал несериозно на страховете, които съпругата му е изпитвала.
— Доктор Лайднър — попитах го аз, — стигнахте ли до някакво заключение относно тези анонимни писма?
— Наистина не зная какво да мисля за тях — въздъхна той. — А какво казва Поаро?
Лавирайки между истината и измислицата — поне така си мислех — отвърнах:
— До вчера — нищо.
В края на краищата наистина си беше така, преди да му кажа за госпожица Джонсън.
У мен се породи любопитство да видя каква ще бъде реакцията му, ако направя определен намек. Когато вчера ги видях заедно с госпожица Джонсън, когато видях колко много разчита той на нея, напълно забравих за писмата. Дори в този момент почувствах, че ще е непристойно да говоря за тях. Даже и да ги беше писала, тя достатъчно страда от угризения след смъртта на госпожа Лайднър. И все пак страшно ми се искаше да узная дали подобна възможност бе минала през ума на Лайднър.