— Обикновено анонимни писма пишат жените — казах аз.
Исках да видя как ще възприеме думите ми.
— Сигурно е така — въздъхна той. — Но навярно забравяте, сестра, че тези писма може да са истински — да са написани от Фредерик Боснър.
— Не, не съм забравила тази възможност — отвърнах аз. — Само че не вярвам това да е истинското обяснение.
— Но аз вярвам! — каза той. — Това са глупости — че бил сред членовете на експедицията. Това е само една хипотеза на мосю Поаро. Истината е по-проста. Това е някой луд, който е скитал наоколо, вероятно дегизиран по някакъв начин. През онзи фатален следобед той е успял да се промъкне в къщата. А слугите вероятно лъжат — може да са подкупени.
— Възможно е — казах колебливо аз.
Доктор Лайднър продължи, като в гласа му се появи леко раздразнение:
— Мосю Поаро може да подозира членовете на моята експедиция колкото си иска! Аз съм абсолютно сигурен, че никой от тях не е замесен. Работил съм с тях и ги познавам достатъчно. — Внезапно замълча, но след малко продължи: — Така ли смятате вие, сестра? Че анонимни писма се пишат обикновено от жени?
— Невинаги е така — отвърнах аз. — Но съществува определен вид женска злоба, която намира удовлетворение в това.
— Без съмнение намеквате за госпожа Меркадо? — Той поклати глава и продължи: — Но даже и сърцето й да е било толкова злобно, че да извърши тази низост, тя не е имала необходимата информация.
В този момент си спомних първите писма, които госпожа Лайднър съхраняваше в коженото куфарче.
Ако тя е пропуснала някой път да заключи куфарчето, а госпожа Меркадо е тършувала из къщата, когато е била сама, тя лесно е могла да ги открие и да ги прочете. Мъжете никога не се сещат за подобни възможности!
— Освен госпожа Меркадо тук има само една друга жена — госпожица Джонсън — казах аз и вперих поглед в него.
— Това е съвсем абсурдно!
Усмивката, която се появи на устните му, беше достатъчно красноречива. Мисълта, че госпожица Джонсън може да бъде авторката на тези писма, изобщо не му бе минавала през ума. За миг изпитах желание да заговоря, но се въздържах. Отвращавах се от мисълта да предам друга жена, пък и не бях ли станала свидетелка на нейните искрени и дълбоки угризения? Станалото — станало. Защо да натрапвам ново разочарование на господин Лайднър след всичките му неволи?
Уговорихме се, че ще си тръгна на следващия ден, а с помощта на доктор Райли си бях уредила да остана ден-два при старшата сестра на болницата, докато подготвя завръщането си в Англия било през Багдад, било направо за Нисибин по шосе и с влак.
Доктор Лайднър любезно ми предложи да си избера нещо за спомен от вещите на покойната.
— О, не, доктор Лайднър, моля ви! — възпротивих се. — Не мога. Вие сте прекалено любезен.
Той обаче настоя:
— Желая да имате нещо за спомен от нея. Сигурен съм, че Луиз би одобрила това.
И ми предложи да взема тоалетния й комплект!
— О, не, доктор Лайднър! Ами това е много скъпо нещо. Не мога, наистина!
— Знаете добре, че тя няма сестри. Никой, който да има нужда от тези неща.
Разбирах много добре, че не желае да ги види в алчните ръчички на госпожа Меркадо. Не мисля, че щеше да ги предложи и на госпожица Джонсън.
— Помислете си — продължи той със същия внимателен тон. — Между впрочем ето ви ключа от кутийката за бижута на Луиз! Може би там ще намерите нещо по ваш вкус. Бих ви помолил също да опаковате дрехите й. Доктор Райли може да ги раздаде на някои бедни християнски семейства в Хасание.
Доволна, че мога да му направя тази услуга, с готовност приех.
Веднага се залових за работа.
Госпожа Лайднър беше донесла със себе си само най-необходимото и не ми отне много време да извадя и опаковам дрехите й в два ръчни куфара. Всичките нейни книжа бяха в коженото куфарче. Кутията с бижута съдържаше само няколко обикновени неща — пръстен с бисер, диамантена брошка, малка бисерна огърлица, една-две златни брошки и огърлица от големи кехлибарени зърна.
Разбира се, нямах никакво намерение да взимам бисери и диаманти, но се колебаех между кехлибарената огърлица и тоалетния несесер. В крайна сметка не виждах причина да не взема несесера. Това си беше проява на любезност от страна на Лайднър и не смятах, че зад любезността му се крие нещо. Щях да го взема именно заради това, без никаква гордост. А в края на краищата аз изпитвах голяма симпатия към покойната.