Е, с всичко това беше вече приключено. Куфарите бяха опаковани, кутийката със скъпоценностите заключена и оставена настрана, за да я предам на доктора заедно със снимката на бащата на госпожа Лайднър и няколко други лични вещи на покойната.
Щом свърших и тази работа, стаята ми се видя празна и тъжна. Нямаше какво повече да върша и все пак не ми се тръгваше. Сякаш имаше още нещо, което да свърша или непременно да видя, или нещо, което трябваше да узная. Макар да не съм суеверна, си помислих, че духът на мъртвата витае в стаята и се опитва да ми каже нещо.
Спомних си, че веднъж в болницата бяхме викали духове и тогава на листа се бяха изписали удивителни неща. Да не би и аз самата — без да зная — да съм медиум?
Има моменти, когато човек си въобразява какви ли не работи.
Пообиколих стаята с известно притеснение, докосвайки това или онова. Разбира се, в стаята нямаше нищо, освен голи мебели. Не намерих нищо зад чекмеджетата, нито по ъглите. Безполезно беше да търся повече.
И накрая (може да ме сметнете за смахната, но както казах, в живота на човек има особени моменти) направих нещо необичайно — отпуснах се на леглото и затворих очи.
Съзнателно се опитах да забравя коя съм аз, каква съм аз. Опитах се да се пренеса мислено назад в онзи фатален следобед. Представих си, че съм госпожа Лайднър и си почивам тук тихо и кротко.
Невероятно е как човек може да изпадне в такова състояние!
Аз съм нормална и уравновесена жена — никога не съм имала вземане-даване с призраци, но ви заявявам, че след около пет минути започнах да се чувствам като медиум.
Не направих опит да се противопоставя, а напротив — съзнателно насърчавах това свое усещане.
„Аз съм госпожа Лайднър — казах си. — Аз съм госпожа Лайднър… Изтегнала съм се на леглото… полузаспала. След малко… след един миг вратата ще се отвори.“
Не преставах да си повтарям тези фрази, сякаш сама се хипнотизирах.
„Сега часът е почти един и половина… моментът наближава… Вратата ще се отвори… Вратата ще се отвори… и ще видя кой ще влезе…“
Не откъсвах очи от вратата, която щеше да се отвори след малко. Трябваше да я видя как се отваря. Трябваше да видя и кой я отваря.
В този следобед моят разум сигурно е бил малко помрачен, щом като си бях въобразила, че ще разкрия загадката по такъв начин.
И все пак вярвах в това. Тръпки полазиха по гърба ми и плъзнаха към краката ми. Усещах ги безчувствени… парализирани.
„Изпадаш в транс — прошепнах си аз. — И в този транс ще видиш… — И отново заповтарях с монотонен глас: — Вратата ще се отвори… вратата ще се отвори…“ Усещах как студените тръпки се засилват. И тогава видях как съвсем бавно вратата се открехва. Беше ужасно!
През целия си живот не бях изпитвала такова мъчение. Бях парализирана, вледенена. Бях неспособна да помръдна дори и малкия си пръст.
Бях обзета от ужас. Направо бях вкаменена от страх.
А тази врата, която не преставаше да се отваря! Така безшумно…
След миг трябваше да видя…
Полека… полека… вратата се отваряше все повече.
Бил Колман влезе тихо и сигурно преживя най-голямата уплаха в живота си.
Аз скочих от леглото с писък и изтичах до средата на стаята.
Той замръзна на мястото си, а розовото му лице стана огненочервено. Смаян, Колман отвори широко уста:
— Здравейте, здравейте… Какво става тук, сестра?
Изведнъж реалността се стовари върху ми с цялата си тежест.
— Велики боже! — извиках аз. — Господин Колман! Как само ме изплашихте!
— Моля ви за извинение — отвърна той и се опита да се усмихне.
Тогава забелязах, че държи малко букетче от червени лютичета — хубави цветчета, които растяха по склона на Тел. Госпожа Лайднър обичаше тези цветя.
Лицето на Колман стана още по-червено.
— В Хасание не могат да се намерят цветя — каза. — Стори ми се тъпо да не може човек да положи един букет на гроба й. Затова реших да се промъкна тук и да сложа тези цветчета в малката ваза, която тя държеше винаги на масата… Просто да покажа, че не е забравена. Е, идеята ми не е от най-умните, но…