Постъпката му ми се стори чудесна. Той беше засрамен и смутен като всички англичани, уловени в сантименталност. Наистина идеята му беше прекрасна.
— Напротив, чудесно сте го намислили, господин Колман — казах аз.
Взех малката ваза, напълних я с вода и подредих цветята в нея.
Той още повече се издигна в моите очи. Неговият жест беше проява на добро сърце и сериозна загриженост.
Не ме попита защо извиках така при неговото появяване, за което му бях много благодарна. Щях да се чувствам като глупачка, ако трябваше да давам обяснения.
„И повече никакви такива занапред, моето момиче — си казах аз, като запретнах ръкави и оправих гънките на престилката си. — Не ставаш за подобни психарски истории.“
След това се залових да приготвям багажа си, което ми отне остатъка от деня.
Отец Лавини изказа голямото си съжаление, когато разбра, че се готвя да заминавам. Рече ми, че моето хладнокръвие и здравият ми разум са били от полза за всички. Здрав разум! Радвам се, че не ме беше зърнал какво правех в стаята на госпожа Лайднър.
— Днес не сме виждали мосю Поаро — отбеляза той.
Обясних му, че детективът е зает с изпращането на телеграми.
Лавини вдигна вежди.
— Телеграми ли? За Америка?
— Мисля, че да. Така ми каза — за цял свят. Според мен обаче тези чужденци винаги преувеличават.
В миг се изчервих, понеже си спомних, че и отец Лавини е чужденец.
Той обаче посрещна моята забележка със смях и ме попита дали зная нещо ново за кривогледия мъж.
Отвърнах му, че не съм чула нищо.
Отец Лавини ме попита отново за часа, когато с госпожа Лайднър бяхме видели въпросния човек да наднича през прозореца.
— Всичко показва, че тоя тип се е интересувал от госпожа Лайднър — рече замислено отецът. — Много често се питам дали този човек не бе европеец, предрешен като иракчанин.
Това беше нещо ново за мен и аз го обмислих внимателно. Бях го взела за местен човек, но когато се замислих, разбрах, че това е било само заради кройката на дрехите и жълтеникавата му кожа.
Отец Лавини сподели с мен намерението си да отиде до мястото, където двете бяхме видели този човек.
— Кой знае? Може да е изтървал нещо там. В детективските романи престъпниците винаги правят така.
— Предполагам обаче, че в реалния живот престъпниците са по-съобразителни — отбелязах аз.
Донесох няколко чифта чорапи, които бях закърпила, и ги поставих върху масата в дневната, за да може всеки мъж да вземе своите. Като не виждах какво друго мога да направя, се качих на терасата.
Там заварих госпожица Джонсън, но тя не ме чу. Едва когато бях съвсем близо до нея, тя ме забеляза.
Много преди това обаче видях, че нещо не е наред.
Тя стоеше насред терасата, като се взираше право пред себе си, а на лицето й беше изписан ужас — сякаш бе видяла нещо, което разсъдъкът й отказваше да възприеме.
Останах смаяна и безмълвна.
Вече я бях виждала разтревожена предната вечер, но сега беше съвсем различно. Приближих се до нея и я попитах:
— Драга госпожице Джонсън, какво ви има?
Тя извърна глава и ме погледна с празен поглед. Аз настоях:
— Какво става с вас?
Тя направи странна гримаса — сякаш се опитваше да преглътне, само че гърлото й беше твърде пресъхнало. Произнесе с прегракнал глас:
— Току-що видях нещо.
— Какво сте видели? Кажете ми. Никак не изглеждате добре.
Тя се помъчи да се окопити, но напразно. После каза със същия дрезгав и задавен глас:
— Току-що разбрах как човек може да се промъкне тук отвън, без никой да го забележи.
Проследих посоката на погледа й, ала не видях нищо.
Райтер се намираше на прага на своето фотографско ателие, а отец Лавини тъкмо прекосяваше двора — и това бе всичко.
Погледнах я неразбиращо и останах поразена от странното й изражение.
— Наистина не разбирам какво имате предвид — казах аз. — Ще ми обясните ли?
Тя поклати глава.
— Не сега. По-късно. О, трябваше да се сетим за това! Трябваше да се сетим!
— Ако само ми кажете…
Обаче тя отново поклати глава.
— Оставете ме по-напред да помисля.
И като ме избута, се спусна бързо по стъпалата.
Не я последвах, защото явно тя не го желаеше. Седнах на парапета и се опитах да проумея тази загадка, но безуспешно. Към двора имаше само един вход — през големия сводест портал. Пред портала един водоносец бъбреше с готвача-индус. Никой не би могъл да мине покрай тях, без да го забележат.