Поклатих объркано глава и слязох долу.
Двайсет и четвърта глава
Убийството е навик
Същата вечер всички си легнахме рано. Госпожица Джонсън се появи на вечеря и се държа както винаги. Очите й обаче блуждаеха и един-два пъти сякаш не разбра какво я питат.
Самата вечеря не премина добре. Сигурно ще кажете, че това е напълно нормално за един дом, където е имало смъртен случай. Но аз зная какво имам предвид.
Макар напоследък нашите обеди и вечери да бяха минавали почти в мълчание, все пак се чувстваше известна сърдечност. Усещаше се общо съчувствие към доктор Лайднър, както и колегиалност един към друг.
Тази вечер обаче ми напомни първото ми сядане на масата тук — когато госпожа Меркадо ме бе наблюдавала настойчиво, а наоколо цареше някакво необяснимо напрежение.
Почувствах същото нещо — само че още по-силно — когато всички се настанихме около масата, начело на която седна Поаро.
Днес то беше особено интензивно. Всички бяхме изнервени и раздразнителни до краен предел. Ако нещо издрънчеше по невнимание, уверена съм, че някой би извикал.
Както вече казах, разделихме се рано. Легнах си почти веднага. Последното, което чух, преди да заспя, беше госпожа Меркадо да пожелава лека нощ на госпожица Джонсън пред вратата на моята стая.
Заспала съм много бързо — уморена от емоциите през деня и особено от онова глупаво преживяване в стаята на госпожа Лайднър. Спала съм няколко часа, без да сънувам.
Отворих очи с усещането за някакво неминуемо нещастие. Бях се събудила от някакъв шум и когато се изправих в леглото и се ослушах, чух шума още веднъж.
Беше някакво ужасяващо и болезнено хъркане.
За миг запалих свещта и скочих от леглото. За всеки случай взех и електрическо фенерче. Излязох пред прага на вратата и се ослушах. Шумът не идваше отдалеч. Той се чу отново. Идваше от съседната стая — от стаята на госпожица Джонсън.
Хукнах към нея. Просната в леглото си, тя се гърчеше от болка. Оставих свещта и се наведох над жената. Устните й се движеха, но от тях излизаше само ужасен дрезгав звук. Забелязах, че ъгълчетата на устата й и кожата на брадичката й са сивкави, сякаш обгорени.
Тя насочи поглед към една чаша, която се търкаляше на пода — вероятно я беше изтървала.
Върху светлия килим имаше петно с яркочервен цвят. Вдигнах чашата и прекарах пръст по дъното й, но веднага дръпнах ръката си и извиках. После погледнах в устата на нещастницата, която се гърчеше неистово.
Нямаше никакво съмнение — по някакъв начин, умишлено или не, тя бе изпила солидно количество разяждаща киселина — по всяка вероятност оксалова или солна.
Изтичах да повикам доктор Лайднър. Той събуди другите и всички се заехме да помогнем на горката жена, но през цялото време имах чувството, че усилията ни ще бъдат напразни. Наляхме в устата й силен разтвор от сода бикарбонат, а после и зехтин. За да облекча страданията й, аз й направих инжекция с морфин.
Дейвид Емът потегли веднага за Хасание, за да доведе доктор Райли, но когато дойдоха, всичко беше свършило. Нямам намерение да се впускам в подробности. Отравянето със силен разтвор на солна киселина (каквато в крайна сметка се оказа тя) е неимоверно болезнена смърт. Когато се наведох над госпожица Джонсън, за да й сложа инжекцията морфин, тя напрегна всичките си сили, за да проговори. От устните й едва се отрони приглушен шепот:
— Прозорецът… — каза тя. — Сестра, прозорецът…
Не можа да ми каже нищо повече и загуби съзнание.
Тази нощ ще остане завинаги запечатана в паметта ми — идването на доктор Райли, после на капитан Мейтланд и най-сетне призори — на Еркюл Поаро.
Той ме хвана нежно за ръката, отведе ме в трапезарията и ме застави да седна и да изпия чаша силен чай.
— Така, мило дете — каза той. — Сега ще ви стане по-добре. Едва се държите на крака.
Аз избухнах в сълзи:
— Толкова е ужасно! Истински кошмар. А нейните очи… О, мосю Поаро! Нейните очи…
Той ме потупа леко по рамото. Сигурна съм, че дори и жена не би проявила толкова внимание.
— Хайде, хайде! Не мислете за това. Вие направихте всичко възможно.
— Тази киселина разяжда.