— Да, силен разтвор на солна киселина.
— Сигурно я използват за почистване на керамиката, нали?
— Да. Вероятно госпожица Джонсън е погълнала разтвора в просъница. Освен ако не го е направила съзнателно.
— О, мосю Поаро! Каква страшна мисъл.
— Просто не го изключвам като възможност. Вие как мислите?
Поколебах се за миг, а после решително поклатих глава.
— Не вярвам. Не, за нищо на света. Струва ми се, че вчера следобед тя беше открила нещо.
— Какво казвате? Открила нещо ли?
Повторих му нашия интересен разговор с госпожица Джонсън предната вечер. Поаро подсвирна.
— Клетата жена! Казала е, че иска да помисли, така ли? С това именно е подписала смъртната си присъда. Поне да бе проговорила тогава, веднага. Ще ми повторите ли думите й?
Направих това.
— Значи тя е открила как човек може да влезе отвън, без да бъде видян? Елате, мила сестро. Да се качим на терасата и ще ми покажете мястото, където е стояла госпожица Джонсън.
Качихме се горе и посочих на Поаро точното място, където бе стояла госпожица Джонсън.
— Така ли? — попита детективът. — И какво се вижда оттук? Виждам половината от двора, сводестия портал и вратите на залата за чертане, на фотографското ателие и на лабораторията. Имаше ли някой в двора?
— Отец Лавини вървеше към портала, а господин Райтер стоеше на прага на фотографското ателие.
— Все още не виждам как някой би могъл да се промъкне отвън, без да бъде забелязан от някого от вас… А госпожица Джонсън е видяла…
Той се отказа и поклати глава:
— Велики Боже! Но какво е видяла госпожица Джонсън?
В този момент слънцето изгряваше. На изток небето беше потънало в червени, розови, портокалови и бисерносиви отблясъци.
— Какъв великолепен изгрев! — промълви детективът въодушевено.
От лявата ми страна реката описваше дълга крива линия, а Тел беше окъпан в злато. На юг се простираха цъфнали дървета и обработените ниви. Водното колело пъшкаше в далечината, а в шума му имаше нещо неземно. На север се издигаха стройните минарета и скупчените бели къщурки на Хасание.
Беше невероятно красиво.
Внезапно, съвсем близо до мен, чух детективът да въздиша и да измърморва:
— Какъв глупак съм бил досега! Истината направо ще ми извади очите!
Двайсет и пета глава
Самоубийство или убийство?
Не успях да попитам Поаро какво има предвид, защото в същия миг капитан Мейтланд ни повика отдолу и ни помоли да слезем.
Бързо се спуснахме по стълбите.
— Вижте какво, Поаро — каза капитанът. — Имаме нов проблем — монахът е изчезнал.
— Отец Лавини ли?
— Да. Досега никой не бе забелязал това, докато някой не каза, че не са го виждали от известно време.
Отидохме в стаята му, но леглото му беше непобутнато, а от монаха нямаше и следа.
Стори ми се, че това е някакъв лош сън — първо отравянето на госпожица Джонсън, а сега изчезването на отец Лавини.
Разпитани бяха всички слуги, но никой не можа да хвърли светлина върху загадката. Предната вечер към осем часа монахът бил казал, че ще се поразходи.
Никой не го бе виждал оттогава.
Както обикновено входната порта била затворена и залостена в девет часа. Обаче никой не си спомняше да я е отварял сутринта. Всеки от двамата млади слуги смяташе, че тази работа е свършил колегата му.
Беше ли се върнал отец Лавини вечерта? Беше ли открил нещо подозрително по време на някоя от разходките си, заради което е излязъл по-късно и заради което вероятно е станал третата жертва?
Капитан Мейтланд се обърна в момента, когато доктор Райли се приближаваше, придружен от господин Меркадо:
— Кажете, Райли, има ли нещо ново?
— Да. Киселината е от лабораторията — току-що проверихме с Меркадо количеството на солната киселина.
— От лабораторията значи? Беше ли заключена?
Меркадо тръсна глава. Ръцете му трепереха, а мускулите на лицето му потрепваха конвулсивно. Имаше съкрушен вид.
— Това е необичайно — измънка той. — Разберете… ние си служим с нея постоянно. Аз… никой не би помислил…
— А през нощта заключва ли се?
— Да, както и всички останали помещения. Ключовете се окачват на един гвоздей в дневната.
— Което значи, че онзи, който съхранява ключа на дневната, може да вземе цялата връзка ключове?