Выбрать главу

— Така е.

— Предполагам, че ключът е съвсем обикновен.

— О, да.

— Да не би госпожица Джонсън сама да е взела отровата от лабораторията? — попита капитан Мейтланд.

— Не е — извиках аз категорично.

Почувствах нечие предупредително докосване.

Поаро се намираше зад мен.

И тогава се случи нещо ужасно.

Не ужасно само по себе си — по-скоро нелепостта на случилото се го правеше такова.

В двора влезе автомобил и от него скочи дребен човек с корков шлем на главата и с къс тренчкот.

Той отиде право при доктор Лайднър, който стоеше до доктор Райли, и му стисна сърдечно ръката.

— Vous voila, mon cher — извика той. — Радвам се да ви видя. Минах оттук в събота следобед на път за италианците във Фуджима. Отидох до разкопките, но не видях нито един европеец. Уви! Не знам арабски, а тогава нямах време да дойда в дома ви. Тази сутрин тръгнах от Фуджима в пет, отбих се за два часа при вас, а после ще се присъединя към конвоя. Eh, bien, как вървят работите?

Именно това беше най-ужасното — бодрият глас и деловитостта на този човек, който идваше от място, където всичко беше нормално. Без да подозира за драмата, той се бе втурнал сред нас със своето ведро настроение.

Нямаше нищо чудно, че доктор Лайднър само въздъхна и се обърна към доктор Райли с умоляващ поглед. Лекарят веднага му се притече на помощ.

Той отведе дребния човек настрана и набързо му обясни как стоят нещата.

По-късно узнах, че този посетител бил френски археолог на име Верие, който се занимавал с изследване на гръцките острови.

Верие остана поразен. Самият той бе прекарал известно време на едни италиански разкопки, откъснати напълно от цивилизования свят, и не бе чул нищо.

Французинът се впусна в извинения и съболезнования, най-накрая отиде при доктор Лайднър и горещо стисна и двете му ръце.

— Каква трагедия! Боже мой, каква трагедия! Не зная какво да кажа… Mon pauvre collegue.2

И като поклати глава безпомощно, дребният мъж се качи на автомобила си и замина.

На фона на общата печал тази случка ни се стори дори по-тягостна от всичко, което се бе случило досега.

— А сега — предложи доктор Райли с твърд глас — да закусим. Да, настоявам. Хайде, Лайднър, трябват ви сили.

Клетият човек беше напълно съсипан. Придружи ни до трапезарията, където ни бе сервирана храна като след погребение. Горещото кафе и пържените яйца дойдоха добре на всеки, макар на никого да не му се ядеше. Доктор Лайднър изпи няколко глътки кафе и мачкаше хляба пред себе си. Лицето му имаше пепеляв цвят и бе сгърчено от болка.

След закуска капитан Мейтланд се залови за работа.

Разказах му, че някакъв шум ме е събудил, след което бързо съм изтичала в стаята на госпожица Джонсън.

— Казахте, че на пода е имало чаша?

— Да, трябва да я е изтървала, след като е пила от нея.

— Беше ли счупена?

— Не, беше паднала на килима до леглото. (Боя се, че киселината бе съсипала килима.) Вдигнах чашата и я поставих на масата.

— Благодаря ви за тези сведения. Открихме само два вида отпечатъци. Едните принадлежат несъмнено на госпожица Джонсън, а другите трябва да са вашите.

Той замълча, после ме подкани да продължа разказа си.

Описах в подробности грижите, които бях положила за нещастната жена и видях одобрителния поглед на доктор Райли, който със задоволство поклащаше глава.

— Никой друг на ваше място не би могъл да стори повече — каза.

Макар да бях сигурна, че не съм пропуснала нищо, за да спася живота на тази жена, неговите думи бяха от голямо значение за мен.

— Знаехте ли какво е погълнала? — ме попита капитанът.

— Не, но разбрах, че е някаква киселина.

— Според вас, сестра — попита капитан Мейтланд, — госпожица Джонсън по собствена воля ли е погълнала тази отрова?

— О, не! — извиках аз. — Тази мисъл даже не ми е минавала през ума.

Сама не зная защо бях така категорична. Може би се намирах под влияние на думите на мосю Поаро: „Убийството е навик“, които се бяха запечатали в съзнанието ми. Освен това трудно е да си представиш, че човек ще реши да сложи край на живота си по един толкова болезнен начин.

Споделих тази моя мисъл с капитана и той кимна замислено.

— Действително — каза — хората обикновено не избират такива средства, за да свършат със себе си. Но ако човек е силно отчаян и това му е под ръка, тогава не е изключено да прибегне до него.

вернуться

2

Mon pauvre collegue (фр.) — Бедният ми колега — Б.пр.