— А дали тя е била отчаяна до такава степен? — попитах аз.
— Така твърди госпожа Меркадо. Казва, че снощи госпожица Джонсън не приличала на себе си и едва отговаряла на отправените й въпроси. Госпожа Меркадо казва още, че тя била обладана от черни мисли и сигурно вече я е занимавала мисълта за самоубийство.
— Не вярвам на нито една дума от всичко това! — заявих аз.
Каква усойница беше тази госпожа Меркадо!
— Тогава кажете ми какво мислите.
— Според мен госпожица Джонсън е била отровена — заявих аз без никакво увъртане.
Капитанът изстреля следващия си въпрос така рязко, сякаш бях една от неговите подчинени:
— Какво ви дава основание да мислите така?
— Според мен това е единственото възможно обяснение.
— Това е само вашето лично мнение. Имало ли е причина тази жена да бъде убита?
— Моля да ме извините — казах аз, — но мисля, че има. Тя се е добрала до нещо.
— До какво?
Повторих нашия разговор на терасата дума по дума.
— Значи е отказала да ви каже нещо по-определено?
— Да. Заяви, че трябва първо да помисли.
— Изглеждаше ли разтревожена?
— Да.
— Как човек може да се промъкне тук отвън — повтори капитанът с навъсено чело. — Какво е искала да каже?
— Не зная. Много си блъсках главата, но не измислих нищо.
— Мосю Поаро, какво мислите вие? — попита капитанът.
— Според мен разполагаме с един възможен мотив — отвърна Поаро.
— За убийство?
— За убийство.
Капитан Мейтланд още повече се навъси.
— Каза ли тя нещо, преди да издъхне?
— Да. Успя да промълви една дума.
— Коя е тя?
— Прозорецът…
— Прозорецът? — повтори Мейтланд. — Разбрахте ли какво е искала да каже?
Поклатих глава отрицателно.
— Колко прозореца има в нейната стая?
— Само един.
— И гледа към двора?
— Да.
— Беше ли отворен или затворен? Струва ми се, че беше отворен. Да не би някой от вас да го е отворил?
— Не, бил е отворен през цялото време. Питам се… — Тук спрях.
— Продължавайте, сестра!
— Огледах прозореца, но не открих нищо особено. Питах се дали някой не е подменил чашите именно оттам.
— Да е подменил чашите ли?
— Да. Госпожица Джонсън имаше навика да си налива чаша вода за през нощта. Предполагам, че нейната чаша е била подменена с друга, която е съдържала солна киселина.
— Какво ще кажете вие, Райли?
— Ако наистина е убийство, престъпникът сигурно е действал по този начин — веднага отвърна доктор Райли.
— Никой средно наблюдателен човек в будно състояние не би пил отрова вместо вода. Но ако този човек има навика да изпива чаша вода посред нощ, той инстинктивно протяга ръка, напипва чашата на обичайното й място и в полусън поглъща достатъчно количество, преди да си даде сметка за фаталната постъпка.
Капитан Мейтланд потъна в размисъл.
— Ще отида да разгледам тоя прозорец. На какво разстояние се намира той от горната част на леглото?
Замислих се.
— Ако човек се протегне силно напред, може да стигне до масичката пред леглото.
— Масичката, където се е намирала чашата с вода?
— Да.
— Вратата беше ли заключена?
— Не.
— Значи някой би могъл да влезе и през вратата, за да извърши подмяната на чашите?
— О, да.
— Но рискът ще е по-голям — намеси се доктор Райли. — Някои хора, макар и дълбоко заспали, се събуждат при шум от стъпки. Ако убиецът е можел да извърши престъплението с едно протягане на ръка през прозореца, за него това би бил най-сигурният начин.
— Нямам предвид само чашата — произнесе с разсеяно капитан Мейтланд. — Той стана и отново се обърна към мен: — Значи според вас щом тази нещастна жена е почувствала, че умира, тя е направила опит да ви каже, че нейната чаша е била подменена с чаша киселина през отворения прозорец? Не е ли по-близо до ума да ви каже името на престъпника?
— Може да не е знаела името му — възразих аз.
— Или пък да спомене какво именно е открила предния ден?
Доктор Райли се намеси повторно: