Думите й ме подразниха. Наистина не мога да приема, че живописността оправдава мръсотията.
Накрая Шийла ме отведе в клуба си, който беше приятно място. От него се откриваше прекрасна гледка към реката. Освен това там намерих вестници и списания от Англия.
Когато се върнахме вкъщи, господин Колман още го нямаше. Седнахме и се опитахме да поприказваме, но разговорът някак си не вървеше.
Шийла ме попита дали вече съм виждала госпожа Лайднър. Аз отвърнах:
— Не. Познавам само съпруга й.
— Много съм любопитна да узная какво ще си помислите за нея.
Понеже замълчах, тя продължи:
— Доктор Лайднър ми е много симпатичен. Всички го обичат.
„С други думи — помислих си аз — ненавиждаш жена му.“
Предпочетох да замълча и тогава Шийла неочаквано ми зададе следващия въпрос:
— Какво ли може да й има? Доктор Лайднър не ви ли каза?
Не исках да злословя по адрес на пациентката, която дори още не бях виждала, затова отговорих неопределено:
— Зная само, че е потисната и че състоянието й налага внимателни грижи.
Шийла избухна в злобен смях:
— Боже Господи! Нима не й стигат грижите на девет души, които се въртят около нея?
— Сигурно всеки си има работа, която върши — казах аз.
— Работа ли? Разбира се, че всеки си има работа, само че Луиз не позволява нито за миг някой да я измести от първото място.
„Аха — казах си аз, — ти май никак не я обичаш!“
— Аз просто не виждам каква нужда има Луиз от професионална медицинска сестра — продължи тя. — Според мен една компаньонка би била от много по-голяма полза за нея, отколкото медицинска сестра, която ще й пъхне термометъра в устата, ще й премери пулса и няма да нарече черното бяло.
Без колебание признавам, че този път Шийла успя да предизвика любопитството ми.
— Значи вие смятате, че тя не е болна?
— Разбира се, че не е болна. Нищо й няма. Тази жена е здрава като бик. Ах, само как умее да се оплаква и да предизвиква съчувствие: „Клетата Луиз не е спала през нощта!“, „Има кръгове под очите!“. Ами да, след като си ги е нарисувала със син молив! Прави всичко, за да привлече всеобщото внимание, да накара хората да се въртят около нея!
Във всичко това трябваше да има нещо вярно. Както всички медицински сестри, аз също съм имала работа с хипохондрици, чиято единствена радост е да вдигат на крак цялата къща, за да се занимават с тях. Ако някой път лекар или медицинска сестра им каже: „Хайде, хайде, вие изобщо не сте болен!“, те не му вярват и са обзети от най-искрено възмущение.
Може би и госпожа Лайднър спадаше към тази категория от мними болни, и от само себе си се разбираше, че съпругът й бе първият измамен. Много често съм забелязвала, че мъжете са склонни да проявяват изумително лековерие, когато въпросът се отнася до здравето на жените им. Във всеки случай думите на госпожица Райли се разминаваха с това, което бях чула. Те никак не се връзваха с израза „в безопасност“, произнесен от доктор Лайднър.
Интересно как този израз се запечата в съзнанието ми.
С мисълта за него попитах:
— Да не би госпожа Лайднър да има слаби нерви? Да не би да се плаши от това, че живее далеч, в усамотение?
— Че от какво може да се плаши? Господи, ами в къщата има десет души! Освен това имат и стража, която охранява античните предмети. О, тя никак не е страхлива жена… поне…
Изглежда на Шийла неочаквано й хрумна нещо, тъй като изминаха няколко секунди, преди да изрече:
— Вашият въпрос ме учудва.
— Защо?
— Вчера сутринта с поручик Джервис отидохме там. Повечето вече работеха по разкопките. Госпожа Лайднър седеше и пишеше писмо и явно не ни чу. Местното момче, което обикновено посреща посетителите, този път отсъстваше, така че ние отидохме направо на верандата. Тя зърна сянката на поручик Джервис върху стената… и изпищя! Щом ни видя, започна да се извинява — помислила, че е някой непознат. Странно, нали? Искам да кажа, че даже и да е бил непознат, защо ще се държи така?
Кимнах замислено.
Събеседничката ми помълча няколко секунди, после отбеляза:
— Не зная какво им става тази година! Всички са настръхнали. Джонсън ходи винаги навъсена и не обелва думичка. Дейвид говори само когато е наложително. Що се отнася до Бил, той не спира да дрънка, а това влошава нещата още повече. Кари пристъпва така, сякаш се страхува, че всеки миг земята ще се разтвори под краката му. И всички се дебнат един друг като… като… Не знам какво точно ги е прихванало, но всичко това ми се вижда много странно!