— Вероятно защото той съвсем не е кривоглед — тихо изрече Поаро.
— Нима мислите, че се е преструвал? Не знаех, че е възможно да се имитира кривогледство.
Детективът се задоволи да отговори кратко:
— Кривогледството може да е нещо много ценно.
— Дявол да го вземе! Какво не бих дал, за да разбера къде е сега този тип, все едно дали е кривоглед или не!
— Обзалагам се, че вече е преминал сирийската граница — каза Поаро.
— Вече предупредихме Тел Кочек и Абу Кемал, с една дума — всички гранични постове.
— Може да е минал по пътя през планините, по който се движат камионите с контрабанда.
— Тогава — изръмжа капитанът — незабавно трябва да телеграфираме в Деир ез Зор.
— Вече е направено. Вчера ги предупредих за кола с двама пътници, които притежават безупречни паспорти.
Капитан Мейтланд го изгледа с удивление.
— Наистина ли? И двама мъже, така ли?
Поаро кимна.
— Замесени са двама души.
— Мосю Поаро, струва ми се, че сте много потаен човек.
— Не, съвсем не — възпротиви се той. — Истината ме споходи едва тази сутрин, когато наблюдавах изгрева на слънцето. Беше чудесна гледка!
Никой от нас не бе забелязал присъствието на госпожа Меркадо в стаята. Сигурно се бе промъкнала в момента, когато всички бяхме вперили погледи в окървавения камък.
Внезапно тя започна да издава писъци като прасе, което колят.
— Велики боже! — изкрещя тя. — Сега разбирам! Сега всичко ми е ясно! Бил е отец Лавини! Той е луд човек, той е религиозен фанатик! За него всички жени са грешници и затова ги избива. Първо госпожа Лайднър, после госпожица Джонсън, а след това е моят ред… — Тя се втурна към доктор Райли и се вкопчи в него. — Не искам да оставам повече тук! Нито един ден! Опасно е, опасно е. Той се крие някъде и чака сгоден случай. Ще се нахвърли върху мен!
Тя започна да крещи още по-силно и безумно.
Бързо се приближих до доктор Райли, който я беше хванал за китките. Ударих й две силни плесници и с помощта на лекаря я сложих на един стол.
— Никой няма да ви убива — казах аз. — Ние сме тук. Само стойте мирно.
Жената престана да пищи, затвори уста и ме загледа с тъп и изплашен поглед.
След това вратата се отвори и влезе Шийла Райли. С бледо лице и сериозно изражение тя пристъпи направо към Поаро.
— Тази сутрин минах през пощата — каза. — Имаше телеграма за вас и ви я нося.
— Много ви благодаря, мадмоазел.
Той взе телеграмата и я отвори, докато тя внимателно се взираше в лицето му.
То обаче остана безизразно. Той прочете телеграмата, сгъна я грижливо и я пъхна в джоба си.
Госпожа Меркадо, която също бе вперила очи в него, го попита с приглушен глас:
— Телеграмата… от Америка ли е?
Той поклати глава.
— Не, мадам — отвърна. — От Тунис е.
Госпожа Меркадо го изгледа за момент неразбиращо, после изпусна дълга въздишка и се отпусна върху облегалката на стола.
— Отец Лавини! — рече тя. — Знаех си, че съм права. Винаги съм смятала този човек за чудак. Веднъж ми наговори такива неща… Трябва да е луд… — Направи малка пауза, а после добави: — Ще се държа спокойно, но трябва да напусна тази къща на всяка цена. С Джоузеф можем да спим в хотела.
— Търпение, мадам — каза Поаро. — Ей сега ще ви обясня всичко.
Капитан Мейтланд го стрелна с въпросителен поглед.
— Значи смятате, че държите ключа на тази история? — попита.
Детективът се поклони доста театрално, което, струва ми се, само раздразни капитана.
— В такъв случай говорете, човече! — извика той.
Само че Еркюл Поаро си имаше собствени методи. Подозирах, че няма да се размине без определена церемониалност. Питах се дали действително знае истината, или просто иска да се изтъкне?
Той се обърна към доктор Райли:
— Ще имате ли добрината, докторе, да извикате тук всички останали?