Лекарят побърза да изпълни желанието му. След няколко минути останалите членове на експедицията започнаха да пристигат един след друг — най-напред Райтер и Емът, после Бил Колман, след него Ричард Кари и накрая господин Меркадо.
Последният бе бледен като мъртвец и вероятно се страхуваше да не го линчуват за проявено нехайство, че е оставил без надзор опасни химически вещества.
Всички насядахме около масата почти както в деня, когато бе пристигнал Поаро. Бил Колман и Дейвид Емът се поколебаха, преди да седнат, поглеждайки към Шийла Райли. Тя стоеше гърбом и гледаше през прозореца.
— Желаете ли стол, Шийла? — попита я Бил.
А Дейвид Емът изрече с бавния си и приятен глас:
— Няма ли да седнете?
Шийла се обърна и изгледа двамата младежи. И двамата й предлагаха стол. Попитах се кой стол ще предпочете.
В крайна сметка тя не избра нито един от двата и изрече рязко:
— Благодаря. Предпочитам да седна тук.
И се настани на една масичка близо до прозореца, като добави:
— Стига капитанът да няма нищо против?
Не зная какво би отговорил капитанът, ако Поаро не го бе изпреварил:
— Моля ви, мадмоазел, останете. Дори ще имаме нужда от вашето присъствие.
Шийла вдигна очи.
— Така ли?
— Точно така, мадмоазел. Имам някои въпроси към вас.
Тя отново вдигна очи, но не каза нищо. Отново се загледа през прозореца, сякаш искаше да засвидетелства безразличието си към това, което ставаше в залата.
— А сега — обади се капитанът — може би най-сетне ще узнаем истината!
Човек на делото, той говореше с известна припряност. В този момент бях убедена, че го мъчи желанието да бъде навън и да действа — да търси отец Лавини или поне да изпрати хора по дирите му. Той изгледа Поаро недотам приветливо.
„Ако този нещастник има нещо да ни каже, защо тогава мълчи?“ Отгатнах, че тези думи бяха на върха на езика му.
Поаро изгледа всички ни по ред, а после се изправи.
Нямах представа какво да очаквам от него — навярно нещо драматично, защото той беше такъв човек.
Във всеки случай не допусках, че ще го чуя да говори на арабски.
Ала точно това стана. С бавен и тържествен глас, почти религиозно, ако разбирате какво имам предвид, той произнесе следните думи:
— Бисмилахи ар рахман ар рахим!
И после ни ги преведе:
— „В името на Аллаха, Състрадателния и Милостивия!“
Двайсет и седма глава
Началото на едно пътуване
— Бисмилахи ар рахман ар рахим. Така казват арабите, преди да тръгнат на път. Eh, bien, ние също ще тръгнем на път — ще направим едно пътуване в миналото. Едно пътуване в непознатите дебри на човешката душа.
Не мисля, че до този момент бях почувствала това, което обикновено наричат „блясъка на Ориента“. Откровено казано, най-много бях впечатлена от мръсотията навсякъде. Ала изведнъж от думите на Поаро пред очите ми изплува странно видение. В мислите ми се появиха имена като Самарканд и Исфахан, дългобради търговци, коленичили камили, олюляващи се носачи под товара на грамадни бали, жени с къносани коси и татуирани лица, които перат дрехи по бреговете на Тигър. Чувах тъжните им напеви и далечното скърцане на водното колело.
Това бяха все неща, които бях чувала и виждала, без обаче да им обръщам особено внимание, но сега ми се струваха различни — подобно на някое старо парче плат, което изваждаш на дневна светлина и което показва дивните цветове на стара бродерия… Огледах стаята, където се бяхме събрали, и наистина ми се стори, че мосю Поаро бе казал истината — ние всички се готвехме да предприемем едно пътуване. Всички бяхме тук, но всеки от нас тръгваше по свой път.
Огледах присъстващите един след друг, сякаш ги виждах за пръв път, а също и за последен, което може да ви се стори глупаво, но такова беше моето усещане.
Господин Меркадо нервно кършеше пръсти и светлите му очи фиксираха Поаро с разширени зеници. Госпожа Меркадо не откъсваше поглед от мъжа си и приличаше на тигрица, която се готви за скок. Доктор Лайднър сякаш се беше смалил под силата на последния удар. Човек би казал, че той отсъстваше от стаята, а мислите му са някъде надалеч. С изпъкнали очи и малко увиснала долна устна, Колман гледаше Поаро с леко идиотско изражение. Не виждах ясно лицето на господин Емът, защото бе забил очи във върховете на обувките си. Райтер имаше объркан вид — беше издал устни напред и повече отвсякога приличаше на чистичко прасенце. Шийла Райли гледаше неотклонно през прозореца, седеше обърната с гръб към нас и бе трудно да се отгатне какво я вълнува в момента. След това погледнах господин Кари. Неговото изражение ми причини мъка и извърнах глава. В този миг всички се намирахме тук, но не можах да се отърва от мисълта, че щом Поаро приключи, ще се озовем съвсем другаде…