Госпожа Меркадо се провикна:
— Това е лъжа!
Поаро не й обърна внимание.
— След това насочих вниманието си към госпожица Джонсън. Беше ли тя способна да извърши убийство? Мисля, че да. Както всички хора, надарени със силна воля и голямо самообладание, тя е сдържала чувствата си, но един ден стената се пропуква! Ако тя е извършила това убийство, това е можело да стане само поради мотив, който е засягал доктор Лайднър. Ако така или иначе тя е била убедена, че госпожа Лайднър само трови живота на съпруга си, сляпата ревност, която е измъчвала госпожица Джонсън, би могла да я тласне към престъпление при най-малкия повод. Да минем сега към тримата млади мъже. Най-напред Карл Райтер. Ако по една случайност Уилям Боснър е сред членовете на експедицията, най-вероятно е това да е Райтер. Но ако е така, какъв съвършен актьор е той! Но ако си е просто Карл Райтер, имал ли е причина за убийство? От гледна точка на госпожа Лайднър Карл Райтер е бил за нея прекалено лесно завоевание. Той веднага се е проснал в нозете й, а сляпото обожание на един мъж и покорството му винаги провокират у една жена най-тъмните й страни. В отношението си към този млад човек тя е проявявала умишлена жестокост — упреци, унижения и какво ли не. С две думи — превърнала е живота на нещастния младеж в истински ад.
Поаро прекъсна мисълта си внезапно и се обърна към младия Райтер с подчертано поверителен тон:
— Млади приятелю, нека това ви послужи за урок. Вие сте мъж. Дръжте се като такъв! На Природата й е противно един мъж да хленчи. А жените и Природата имат почти еднакви реакции! Помнете винаги, че е за предпочитане да хвърлите чиния по главата на една жена, отколкото да се извивате като червей пред нея, когато тя благоволи да ви погледне.
Като приключи с това лично отклонение, Поаро отново заговори в своя лекторски стил:
— Бил ли е изтерзан Карл Райтер до такава степен, че да пожелае да отмъсти на своята мъчителка? Страданието понякога оказва странно въздействие върху хората. Не бих могъл да твърдя, че случаят не е бил такъв. Сега идва ред на Уилям Колман. Като съдим по думите на госпожица Райли, неговото поведение е доста подозрително. Ако той е убиецът, то това би било възможно само ако под неговата безгрижност се е криела личността на Уилям Боснър. Аз не вярвам, че Уилям Колман като Уилям Колман притежава темперамент на убиец. Той може да притежава други недостатъци. А! Навярно сестра Ледърън ще ни осведоми в това отношение?
Как го правеше този човек? Бях сигурна, че в момента лицето ми не изразява нищо.
— О, едва ли — казах аз колебливо. — Но понеже не бива да скриваме нищо, ще ви кажа, че един ден господин Колман се похвали пред мен колко добър фалшификатор би излязло от него.
— Много добре — каза Поаро. — Следователно, ако е намерил някои от анонимните писма, той прекрасно би могъл да имитира почерка им.
— Бре, бре, бре! — извика Колман. — На това му казват скалъпена работа!
Поаро продължи, без да се впечатли от думите му:
— Много трудно е да се установи дали господин Колман е Уилям Боснър или не. Той ни говори за настойник, а не за баща — значи не можем напълно да отхвърлим тази идея.
— Какви глупости! — извика Колман. — Чудя ви се защо слушате този бърборко!
— От тримата млади мъже остава още Дейвид Емът — продължи Поаро. — Той също би могъл да бъде Уилям Боснър. А ако е имал лични причини да премахне госпожа Лайднър, още от самото начало разбрах, че няма да изкопча нищо от него. Той запазваше непоклатимо хладнокръвие и не ми даде нито веднъж повод да го изоблича или да го накарам да се улови на някаква хитрина. От всички членове на експедицията единствен Дейвид Емът се очертаваше като безпристрастен съдник на личността на госпожа Лайднър. Той я описа такава, каквато си беше, но когато се опитах да установя какво влияние е имала тя над него, не успях да открия нищо. Допускам, че със своето хладно държание той е провокирал и ядосвал госпожа Лайднър. Смея да заявя, че, съдейки по темперамент и способности, измежду всички ви господин Емът е най-способен да извърши престъпление.
За пръв път Емът откъсна поглед от върха на обувките си и рече: