Действително ми се стори някак особено, че двама души, толкова различни като госпожица Райли и майор Пениман имат едно и също впечатление.
Точно в този момент Колман връхлетя в стаята — да, това беше точната дума. Ако изведнъж провесеше език навън и размахаше опашка, нямаше да учуди никого.
— Здравейте, здравейте! — каза той. — Изпълних всички поръчки — аз съм царят на магазините! Показахте ли на госпожица Ледърън прелестите на града?
— Да, но тя не се впечатли особено — отвърна госпожица Райли.
— Не мога да я упрекна — каза той. — Едва ли друг път е виждала толкова развалини на едно място!
— Вие май не цените живописното и античното, драги ми Бил. Защо тогава сте станали археолог?
— Не съм виновен аз. Виновен е моят настойник. Той е учена птица, професор в колеж, който прекарва времето си по пантофи, ровейки се из книгите. Като негов питомец аз му дойдох в повече.
— Наистина е адски глупаво да се оставите да ви натрапят професия, която не ви влече — упрекна го Шийла.
— Грешите, Шийла, нищо не са ми натрапвали. Старецът ме запита дали имам влечение към каквато и да било професия и аз му отговорих, че нямам. И тогава той ме изпрати тук за един сезон.
— А всъщност имате ли някаква представа изобщо какво ви се прави? Човек трябва да има някаква цел.
— Разбира се, че имам цел. Желанието, ми е следното — да зарежа всякаква работа, да имам много пари и да се състезавам с автомобили.
— Що за глупости! — извика госпожица Райли със силно раздразнение.
— Давам си сметка за абсурдността на моите желания — весело отговори той. — И тъй като се налага да върша нещо, за мен е безразлично какво е то, стига да не бъда затворен през целия ден в някаква канцелария. Впрочем, бях очарован, че ще пътувам. Готово, казах си аз и ето ме тук.
— Мога да си представя ползата от вас.
— Колкото за това, жестоко се мамите, скъпа приятелко. Мога да застана на разкопките и да викам „И’Аллах!“ с всеки! Освен това умея да рисувам доста добре. Моята специалност в колежа бе да имитирам почерци. От мен щеше да излезе първокласен фалшификатор. Впрочем, още не е късно да опитам. Ако някой ден моят ролс-ройс ви опръска с кал на някоя автобусна спирка, знайте, че съм преуспял в новата си кариера.
Шийла рече студено:
— Не смятате ли, че е време вече да тръгвате, вместо да говорите глупости?
— О, колко сме гостоприемни! Виждате ли, госпожице Ледърън, колко ни уважават тук?
— Сигурна съм, че госпожица Ледърън иска да се настани час по-скоро.
— Все така уверена във всичко — ухили се той.
Аз също си го мислех. Тази хлапачка беше страшно самоуверена. Казах сухо:
— Може би наистина е време да тръгваме, господин Колман.
— Готово, сестро.
Подадох ръка на госпожица Райли, за да й благодаря, и тръгнахме.
— Много е хубава тази Шийла — каза Колман. — Но как обича да дразни хората!
Прекосихме града и поехме по нещо като път между зелени площи. Друсахме се по многобройни коловози и дупки.
След около половин час Колман посочи с пръст някаква могила близо до реката и каза:
— Тел Яримджа.
Различих дребни човешки фигури, които се движеха насам-натам подобно на мравки.
Изведнъж всички се затичаха надолу по склона. Колман заяви:
— Хайде! Още един работен ден мина! Свършваме работа един час преди залез.
Къщата се намираше на известно разстояние от реката. Шофьорът зави, мина с колата под един твърде тесен свод и спря. Бяхме пристигнали.
Постройката заграждаше вътрешен двор. В началото къщата заемала южната страна на този двор заедно с няколко пристройки на изток. Експедицията продължила строителството и по другите страни. Като имам предвид важността, която ще придобие разположението на постройката по-късно в този разказ, тук прилагам неин план. Вратите на всички стаи се отваряха към двора, а също и почти всички прозорци гледаха към него. Изключение правеха стаите в южната постройка. Те имаха прозорци и към полето, обградени с железни решетки. В югозападния ъгъл стълба водеше към дълъг покрив във вид на тераса, на която имаше парапет по цялата южна страна, която пък беше малко по-висока в сравнение с другите три страни.