Поаро направи пауза, а после се обърна към Лайднър:
— Със съжаление трябва да ви съобщя, мосю, златната купа, златният кинжал и други скъпоценни предмети в залата с находките не са оригиналите, намерени от вас, а са изкусно направени копия. От телеграмата, която току-що получих, научавам, че отец Лавини не е някой друг, а Раул Мение, прочут мошеник, търсен от френската полиция. Специалист в кражбите на предмети на изкуството и на музейни ценности. Работи заедно с турчина Али Юсуф, първокласен бижутер. За пръв път се чу за Раул Мение, когато бяха открити фалшификациите в Лувъра. Установи се, че прочути археолози, които управителят на музея не познавал лично, са получавали правото да огледат някои предмети на изкуството при посещението си в музея. При разследването се разбра, че нито един от прочутите учени не е идвал в музея по това време. Узнах, че Мение бил в Тунис и подготвял кражба в манастира на Светите Отци, когато пристигнала вашата телеграма. Отец Лавини, който бил с разклатено здраве, бил принуден да откаже на предложението ви, но Мение успял да се добере до истинската телеграма и да я замени с такава, която гласи, че приема предложението ви. С това той не рискувал нищо. Ако монасите прочетат в някой вестник (по принцип малко вероятно) новината, че отец Лавини се намира в Ирак, просто ще си кажат, че става дума за грешка, както често се случва в пресата. Мение и съучастникът му пристигат. За пръв път последният е видян, когато разглежда отвън залата с находките. Ролята на отец Лавини се е състояла в това да взема восъчни отливки на предметите, по които отливки Али Юсуф изработва чудесни имитации. Не липсват колекционери, които са готови да платят добре за автентични предмети от древността, без да задават неудобни въпроси. Отец Лавини е подменял предметите нощем. Ето с какво се е занимавал той, когато госпожа Лайднър го чува и вдига тревога. Какво е можел да направи той? Веднага измисля историята за някаква светлина в залата с находките. Лъжата му „свършва работа“, както казвате вие, но госпожа Лайднър не е била човек, когото лесно можеш да измамиш. Може да си е спомнила за следата от восък и тогава си е извадила съответните заключения. И какво именно прави тя тогава? Не подхожда ли на нейния характер да изчака известно време, а после да подхвърли някои намеци и да се наслаждава на смущението у отец Лавини? Да го накара да мисли, че го подозира — но не и че знае. Това е много опасна игра, но тя обожава риска. Навярно е прекалила с играта. Отец Лавини отгатва истината и нанася удар, преди тя да разбере намеренията му. Отец Лавини е в действителност Раул Мение — един крадец. Но дали е и убиец?
Поаро закрачи из стаята, извади кърпичка от джоба си и избърса потта от челото си, преди да продължи:
— Такава беше тази сутрин равносметката от моите издирвания. Пред мен имаше осем възможности, но коя от тях отвеждаше към истината? Все още не знаех кой е убиецът. Ала убийството е навик. Който е убил веднъж, убива повторно. И второто убийство вкара убиеца право в ръцете ми. През цялото време си имах едно наум — че навярно някой от вас знае нещо, което може да изобличи убиеца. Поради това въпросното лице се излагаше на голяма опасност. Бях загрижен най-вече за сестра Ледърън. Тя е енергичен човек, надарен с любознателност — опасявах се, че е узнала нещо повече и с това се излага на опасност. Както всички знаете, извършено бе и второ убийство — само че жертвата беше не сестра Ледърън, а госпожица Джонсън. Склонен съм да вярвам, че щях да намеря ключа на загадката по силата на собствените си разсъждения, но трагичната смърт на госпожица Джонсън просто ускори нещата. Преди всичко едно заподозряно лице бе зачеркнато от моя списък — самата Джонсън — защото нито за миг не възприех хипотезата за самоубийство. Да разгледаме сега фактите, отнасящи се до второто убийство. Факт първи — в неделя вечерта сестра Ледърън намира госпожица Джонсън потънала в сълзи и малко по-късно последната изгаря писмо, за което медицинската сестра смята, че е писано с почерка на анонимните писма. Факт втори — вечерта преди смъртта си госпожица Джонсън бива изненадана от сестра Ледърън на терасата в състояние, което сестрата определя като „неизразим ужас“. Запитана от сестрата, госпожица Джонсън отговаря: „Току-що разбрах как човек може да се промъкне тук отвън — без никой да го забележи.“ Не пожелала да каже нищо повече. Точно в този момент отец Лавини прекосява двора, а господин Райтер стои на прага на фотографското ателие. Факт трети — в момента на издъхването си тя успява да промълви два пъти една и съща дума: „Прозорецът… прозорецът.“ Това са фактите, а ето и проблемите за решаване: Каква е истината за писмата? Какво е видяла госпожица Джонсън от терасата? Какво е искала да каже със своето „прозорецът… прозорецът“? Eh, bien, нека първо разгледаме втория въпрос като най-лесен. Заедно със сестра Ледърън се изкачихме на терасата и застанах на същото място, където е стояла госпожица Джонсън. Оттам тя е виждала двора, сводестия портал, северната страна на къщата и двама души от персонала. Дали думите й са се отнасяли за господин Райтер или за отец Лавини? И почти незабавно ми хрумна едно възможно обяснение. Ако някой чужд човек е проникнал тук отвън, това е могло да стане само ако е бил дегизиран. Имаше едно-единствено лице, чието облекло подхождаше за подобен прийом — отец Лавини! С корков шлем и тъмни очила, с черна брада и дълго расо един непознат би могъл да се вмъкне през портала, без слугите да разберат това. Това ли е искала да каже госпожица Джонсън? Или да отидем по-далеч — отгатнала ли бе тя, че отец Лавини е измамник в монашески одежди? Като вземам предвид всичко, което бях узнал вече за отец Лавини, бях склонен да обявя загадката за решена. Убиецът беше Раул Мение. Той убива госпожа Лайднър, за да не го издаде. След това друго лице му дава да разбере, че е разкрило тайната му — тя също трябва да умре! По този начин всичко се изяснява — второто убийство, бягството на отец Лавини без расо и без брада (той и съучастникът му прекосяват Сирия, снабдени с редовни паспорти в качеството си на двама почтени търговски пътници). Поставянето от негова страна на бухалката с кървави петна под леглото на госпожица Джонсън. Както ви казах, бях почти удовлетворен — почти! Защото съвършеното решение трябва да обяснява всичко, а тук случаят не беше такъв. Такова решение не обяснява например думите на госпожица Джонсън: „Прозорецът… прозорецът“, казани в момента на смъртта й, нито нейното избухване в сълзи над писмото, нито загадъчното й държание на терасата и отказа й да каже на сестра Ледърън онова, което е подозирала или разбрала със сигурност. Това решение обясняваше само повърхностните факти, но не задоволяваше психологическите изисквания. И както си стоях на терасата, прехвърляйки през ума си трите загадки — писмата, терасата, прозореца, внезапно видях — видях същото, което бе видяла и госпожица Джонсън! И този път това, което видях, обясняваше абсолютно всичко.