— Не разбирам за какво намеквате, мосю Поаро. Нали ви казах, че доктор Лайднър не е напускал терасата преди три без четвърт? Повтарям, това е абсолютната истина. Кълна се, че това е самата истина! Нямаше как да слезе, без да го видя.
Поаро кимна.
— О, не се съмнявам във вашите думи. Доктор Лайднър не е напускал терасата — този факт остава безспорен. Но това, което разбрах — което бе разбрала и госпожица Джонсън, — е, че доктор Лайднър е можел да убие жена си, без да напуска терасата!
Всички ние направо зяпнахме от почуда.
— Прозорецът! — извика Поаро. — Нейният прозорец! Ето какво разбрах аз, както го бе разбрала и госпожица Джонсън. Нейният прозорец се намира точно отдолу, не откъм страната на двора, а навън — към страната на полето. И доктор Лайднър е бил горе на терасата, без някой да го вижда какво прави. Големите каменни бухалки са му били подръка там горе. Всичко е толкова просто — при условие, че убиецът е имал време да премести трупа, преди да го открие някой друг… О, това е великолепно! Невъобразима простота! Слушайте, ето как е станало — доктор Лайднър работи на терасата и подрежда своята керамика. Той ви повиква, господин Емът, и докато разговаря с вас, той вижда нещо обичайно — как момчето се възползва от отсъствието ви, за да прекъсне работата си и да излезе от двора. Лайднър ви задържа десетина минути, после ви оставя да слезете и щом вие сте вече долу и започвате да викате момчето, пристъпва към изпълнение на плана си. Изважда от джоба си маската от пластилин, с която вече е плашил много пъти жена си, и я спуска над парапета, докато тя започва да се удря в прозореца. Повтарям ви — този прозорец гледа към полето, а не към двора. Госпожа Лайднър е в леглото си. Внезапно маската започва да чука по прозореца и привлича вниманието й. Но в момента не е тъмно — това става посред бял ден и госпожа Лайднър никак не се уплашва. Тя вижда, че това е опит за груба шега. Тя не е изплашена, но е възмутена. Постъпва така, както би сторила и всяка друга жена на нейно място — скача от леглото си, отваря прозореца, промъква главата си през решетката и поглежда нагоре, за да види кой прави тези номера. Съпругът й изчаква. Държи в ръка тежката бухалка, готов за действие. Той издебва удобния момент и пуска бухалката… С лек вик (чут от госпожица Джонсън) госпожа Лайднър пада върху козята кожа, постлана под прозореца. Доктор Лайднър предварително прекарва връв през една дупка в дръжката на бухалката. Не му остава нищо друго, освен да издърпа връвта, а с нея и бухалката при себе си. После я поставя сред другите предмети, като обръща страната с кръвта надолу. И продължава работата си още цял час до момента, когато смята, че трябва да изпълни втората част от своя план. Той слиза по стълбата, разменя няколко думи с Емът и сестра Ледърън, прекосява двора и влиза в стаята на жена си. А ето неговите думи, с които обяснява действията си там: „Видях тялото на жена си проснато до леглото. За момент останах като парализиран — не можех да помръдна. Най-сетне се приближих, коленичих над нея и взех главата й в ръцете си. Видях, че е мъртва… Най-сетне станах… Чувствах се замаян, сякаш бях пиян. Едва се добрах до вратата и извиках.“ Един съвсем правдоподобен разказ от човек, смазан от болка. А сега ще ви кажа каква е истината според мен. Доктор Лайднър влиза в стаята, изтичва към прозореца и след като си слага ръкавици, го затваря. После вдига трупа на жена си и го поставя между леглото и вратата. Тогава забелязва малко кърваво петно върху кожата под прозореца. Не може да замени кожата с другата, защото имат различни размери, но постъпва другояче — взема кожата с петното и я постила пред умивалника, а кожата от това място постила под прозореца. Ако петното кръв бъде забелязано, то ще бъде свързано с умивалника, а не с прозореца — много важен момент. За Лайднър е от голямо значение нищо да не насочва към прозореца. След това отива до вратата и заиграва ролята си на покрусен съпруг. Тази роля е лесна за него, защото той действително е обичал съпругата си.
— Драги ми човече — извика доктор Райли нетърпеливо, — щом като я е обичал, защо ще я убива? Къде е мотивът? Хайде, кажете нещо, Лайднър! Кажете на този човек, че е полудял!
Доктор Лайднър не само не отговори нищо, но даже и не помръдна.
Поаро поде отново:
— Не ви ли казах още в самото начало, че това е „престъпление на страстта“? Защо първият й мъж Фредерик Боснър е заплашвал госпожа Лайднър със смърт? Защото я е обичал… И в края на краищата той изпълни заканата си… Но да, точно така е — щом разбрах, че убиецът е доктор Лайднър, всичко отиде на мястото си… За втори път предприемам пътуването си от началото… Първата женитба на госпожа Лайднър, заплашителните писма, втория й брак. Писмата й попречват да свърже живота си с друг мъж, обаче не попречват ни най-малко на женитбата й с доктор Лайднър. Ето как всичко става много просто — ако доктор Лайднър в действителност е Фредерик Боснър! Да подновим пътуването си, но този път заедно с Фредерик Боснър. Той обича жена си Луиз с буйна страст — с такава страст, каквато само жена като нея може да вдъхнови. Луиз го предава като шпионин. Осъден на смърт, той успява да избяга. Погрешно е взет за мъртъв между жертвите на една железопътна катастрофа и се появява на бял свят под нова идентичност — тази на младия шведски археолог Ерик Лайднър. А истинският Лайднър, напълно обезобразен при катастрофата, ще бъде погребан под името Фредерик Боснър. Какво е поведението на този нов Ерик Лайднър спрямо жената, която го е изпратила на смърт? Преди всичко — това е много важно — той продължава да я обича. Хвърля всички сили, за да си създаде нов живот. Този човек с рядка интелигентност се залавя с една професия по своя вкус и жъне успехи в работата си. Ала той не забравя голямата страст на своя живот. Осведомява се за живота на жена си и бди над всичките й дела. Взел е непоколебимото решение (спомнете си как го описва самата госпожа Лайднър на сестра Ледърън — „добър и нежен, но безмилостен“) тази жена никога да не принадлежи на друг мъж, освен на него. Всеки път, когато смята за необходимо, той й изпраща писмо. Той имитира някои особености от почерка й в случай, че тя реши да покаже писмата на полицията. Жените, които сами си пишат анонимни писма, са такова обичайно явление, че полицията няма да се поколебае да я обвини, щом установи приликата в почерците.