Убийство в новогодишна нощ

Роберт ван Хюлик Убийство в новогодишна нощ

Сцена на този разказ също е окръг Ланфан. По правило магистратите са назначавани на служба в определен окръг за срок от три години. Но в края на 674 г., четвъртата от престоя на съдията Ди в Ланфан, от столицата все още не е получено нареждане за преместването му в друг окръг. Историята се разиграва в последната нощ от тази тягостна година. Дотук при разследването на престъпления предположенията на съдията Ди винаги са се оказвали верни, но както ще види читателят, в този случай той допуска две големи грешки. И все пак, обратно на правилата, сборът от двете му грешки се превръща в успех.

Когато съдията Ди остави последната папка и заключи чекмеджето на писалището си, неочаквано го побиха студени тръпки. Той се изправи, загърна по-плътно дебелия домашен халат около високата си фигура, пресече студения пуст кабинет и застана до прозореца. Отвори го, хвърли бърз поглед към тъмния двор на трибунала и побърза да го затвори. Снегът бе спрял да вали, но леденият вятър едва не угаси пламъка на свещта върху писалището му.

Съдията отиде при кушетката до стената в дъното и с въздишка започна да отмята завивките. Тази последна нощ на досадната четвърта година в Ланфан щеше да прекара в кабинета си, защото личните му покои в задния двор на трибунала бяха пусти, ако не се брояха няколкото слуги. Преди два месеца първата му съпруга бе отишла да посети старата си майка в родния си град, с нея бяха тръгнали и другите две с децата. Придружаваше ги и старият му доверен съветник сержант Хун. Щяха да се върнат рано напролет. Но в тази студена и безрадостна нощ пролетта изглеждаше безкрайно далеч.

Съдията взе чайника, за да си налее последна чаша чай, но с досада забеляза, че е изстинал. Тъкмо се канеше да плесне с ръце, за да повика някой прислужник, когато се сети, че тази вечер бе освободил целия персонал на съдилището, включително и тримата си лични помощници. Бяха останали единствено стражниците, охраняващи главния вход.

Ди нахлупи домашната шапка върху ушите си, взе свещника и тръгна през тъмната и празна канцелария към караулното.

Когато видяха, че влиза съдията, четиримата дежурни, наклякали около пламтящите цепеници в средата на каменния под, скочиха и набързо оправиха шлемовете си. Ди можеше да различи само широкия гръб на началника им, който се бе надвесил над перваза на прозореца и сипеше неприлични ругатни към някого отвън.

— Хей, ти! — викна му съдията. Щом мъжът се обърна и се поклони дълбоко, Ди му каза остро: — Внимавай какво говориш в последния ден на годината!

Началникът на стражата измърмори нещо за нахалния дрипльо, който дръзва да смущава спокойствието на съдилището толкова късно през нощта.

— Малкото зверче ме кара да търся майка му! — възмутено добави той. — Аз какво, да не съм бавачка?

— О, в никакъв случай — хладно каза съдията. — Какво става всъщност? — той се доближи до прозореца и надникна навън.

Долу на улицата едно мъничко момченце бе приклекнало до стената, търсейки заслон от ледения вятър. Лунната светлина блестеше върху обляното му в сълзи лице. То проплака:

— Тя е навсякъде… по целия под. Подхлъзнах се и паднах в нея… А майка ми я нямаше.

Момчето погледна малките се ръчички, после се опита да ги изтрие в тънката си изкърпена дрешка. Съдията забеляза червени петна. Обърна се бързо и заповяда на началника:

— Доведи ми кон и ме последвай с двама от хората си!

Веднага щом излезе, съдията вдигна детето и го сложи на седлото. После пъхна крак в стремето и внимателно се разположи зад момчето. Потръпна от мисълта, че съвсем доскоро още можеше да яхва коня с един скок. Напоследък го мъчеха болки в ставите. Изведнъж се почувства уморен и стар. Четири години в Ланфан… Направи усилие да се овладее и каза бодро на хълцащото дете:

— Сега ще идем заедно да намерим майка ти. Кой е баща ти и къде живеете?

— Баща ми е уличен продавач, казва се Уан — отвърна детето, преглъщайки сълзите си. — Живеем на втората пресечка западно от храма на Конфуций, недалеч от шлюза.

— Ей сега ще стигнем до вашата къща — каза съдията и внимателно поведе коня по заснежената улица.

Двамата стражници и началникът им мълчаливо яздеха зад него. Силният вятър отвяваше снега от покривите и ледените кристалчета забиваха в лицата им хиляди иглички. След като обърса очите си, съдията отново попита:

— Как се казваш?

— Наричат ме Шаопао, господине — отвърна детето с треперещ глас.

— Шаопао! Това означава „Малко съкровище“ — каза съдията. — Какво хубаво име. А къде е баща ти?

— Не зная, господине! — съкрушено проплака момчето. — Когато се прибра у дома, много се кара на майка ми. Тя не беше сготвила нищо за ядене, каза, че не е останала дори малко юфка. Тогава… тогава той започна да вика, разкрещя се, че тя била прекарала следобеда с господин Шън, стария притежател на заложна къща. Майка ми се разплака, аз изхвърчах навън. Мислех да взема на заем едно пакетче юфка от бакалина, та татко да остане доволен и да се усмири. Но в бакалницата имаше толкова много хора, че не можах да се промъкна вътре, и се върнах. Само че татко и майка вече ги нямаше, имаше само кръв… по целия под. Подхлъзнах се и…