Агоп Мелконян
Убийство в Ню Бабилон
Фантастична пародия
Първа част
„ПРЕСТЪПЛЕНИЕ С ВЪПРОСИТЕЛНА“
1
По-възрастните може би си спомнят деня, в който сякаш от квантовия вакуум (сиреч от нищото) се появи Йоасаф Друмника. Разбира се, тогава никой не знаеше, че се именува Йоасаф, нито пък че е друмник по природа.
Беше май. Беше в разгара на Бакхусовите пиршества. Скрити зад колоните на Неопропилеите, пияни мъже дълго и с изследователска съсредоточеност изпразваха пикочните си мехури; алени от въодушевление фокусници неблагоразумно гълтаха саби, за да ги блъвнат миг по-късно във вид на пламъци; развеселени хлапаци щъкаха по пазарите, яхнали самодоволно бионични рептилии, амбулантни търговци на холографни памети и венериански цветарки предлагаха евтината си стока с мазни гласове, по небето не се виждаха никакви звездолети, когато през градската порта на Ню Бабилон мина странен мъж на неопределена възраст с избеляла брезентена бохча на гърба. Стражниците не го спряха, защото пътничето не приличаше на размирник; полицаите не му обърнаха внимание, защото на вид бе съвсем средностатистически и не се оглеждаше гузно; жените не го задърпаха към тъмните входове на своите работилници за радост, защото приличаше на благочестив скопец, отдавна забравил какво е да те притискат женски бедра по хълбоците; търговците не хукнаха да го увещават — какво ще измъкнеш от просяк. Само градският идиот Менестей пое подире му, опулил глупаво очи и провесил челюст, напъна се да извика нещо — изглежда, от изненада бе забравил, че е глухоням, но от титаничните му усилия излезе нещо като вопъл на крава родилка. Подскачаше по калдъръма, сочеше с пръст, дърпаше минувачите да обърнат внимание, искаше да възвести чудото, да съобщи на всички великата чест, с която Съдбата е удостоила празника, но Ню Бабилон изнемогваше от светлини и звуци, по улиците щедро се разливаше вино и сласт, градът дишаше с всички древни, сегашни и бъдещи пороци, градът беше уморен от гълчава, танци, кавги и побоища, затова никой не забеляза, че пътничето има ореол.
— Ей, старче! — кресна наперен момък с грейнали от spiritus vini очи. — Каква е тази продупчена шапка?
— Шапка като шапка — отвърна кротко пътничето.
— Era ти шапката! — и тук младежът добави още няколко думи, които благопристойните автори винаги спестяват в книгите си.
Но пътничето, изглежда, си нямаше път. Помота се по старите криви улички, надникна в схлупените работилнички за микропроцесори, пое към музея по криотроника, копнееше да разгледа няколко предисторически диода на Гън, но стигна само до градския площад, където се смеси с тълпата. Всички унесено зяпаха някакъв фукльо, гол до кръста и с бял парцал около таза, който се опитваше да левитира, но няколко пъти падна върху дъската с пирони и всички го освиркваха. После друг демонстрира великото изкуство да спира сърцето си — и успя. Едва по-късно се разбра, че се е поувлякъл, но никой не се разплака — все пак вдовицата му щеше да получи пенсия, тъй като кончината бе настъпила при изпълнение на служебните задължения.
— Зяпаш, нали? А данъците платил ли си?
Беше мъж на около шестдесет, в къса туника на балерина.
— Аз съм честен данъкоплатец, господине — измънка Йоасаф.
— Моралист! Социално скопен земянин! — кресна мъжът и ловко се метна на един тезгях, където мигом зае въодушевената поза на оратор. — Тази държава трябва да бъде разложена чрез данъчната й система. Данъците са позорът на социума и нацията! Не плащайте данъци, дами и господа! Чрез борба срещу данъците — към обществено доволство и физиологичен прогрес!
Вероятно този трибун в туника на балерина още дълго щеше да провокира заспалата съвест на съгражданите си, ако не беше насилствено смъкнат от полицай, но мястото му веднага зае друг.
— И все пак Земята се върти! — кресна новият. — Върти се, ама на! — и тук той показа онзи пръст на ръката, който замества цяла съвкупност от аргументи. — Може и да се върти, ама е в центъра. Хелиоцентризмът е поредната измама на правителството и на неговите лакеи, наричани журналисти. Вижте със собствените си очи — не е ли всичко около нас? Значи сме в центъра. Казвам се Антиджордано Антибруно — запомнете това име и веднага ме изгорете! Моля ви, изгорете ме незабавно, напук на световното устройство!
— Няма съчки, брат — простена някой от тълпата.
В същия миг главите на всички се извърнаха на четири румба вляво, откъдето се показа градският духов оркестър. Инструментите крачеха бойко и тържествено, сплотени около своя централен компресор, който всеотдайно им предоставяше с маркучи необходимото количество въздух. Свиреха марш от операта „Аида“. Когато тълпата започна да ръкопляска възторжено, компресорът използува всеобщото възхищение за лично облагодетелствуване — чевръсто измъкна измежду ребрата си (охладителните) лозунг с надпис: „Те не могат да дишат без мен!“, а в поредната си ръка вече размахваше спестовна касичка. Гражданите на Ню Бабилон уважаваха изкуството, особено духовното (тоест, което се постига с духане), и бяха щедри. Но точно на върха на тази трогателна благотворителност компресорът кресна: