Патологът си сложи маската и извади от коремната кухина вътрешностите и безкрайните сиви тънки черва, между които имаше и други, по-ярко оцветени органи. От време на време с умело движение на скалпела тя изрязваше някой от тях и внимателно го подаваше на асистента си.
След няколко минути спря и тръгна към пейката, където бяха наредени изрязаните органи, очакващи следващата дисекция.
— Странно — каза тя, сваляйки защитната си маска. — Тук нямаме пълен комплект.
— Моля? Не ви разбирам.
— Липсва далакът. Не е много атрактивен орган. Единственото, което прави, е да създава червените кръвни телца, но не бихте искали да останете без него, нали?
— Той… взет ли е?
— Мисля, че може да се допусне като вариант. Няма операция, която може да обясни отсъствието му.
Патологът и детективът се спогледаха за кратко. Каквото и да искаше да каже всеки от тях, за каквото и да мислеха, тук не беше нито мястото, нито времето да го разискват. Доктор Линг се върна при тялото и продължи да се занимава с гръдния кош, като го разсичаше и разрязваше. Когато тя се изправи, Франк можа да види цялата картина на дисекцията до бялото на гръбначния стълб.
„Изглежда професионално“ — помисли той.
Доктор Линг застана до главата и направи разрез през слепоочието. Тя свали парче кожа, откривайки част от черепа с цвят на слонова кост, направи го по-перфектно от камериерка, оправяща легло.
— Сега трябва да излезете — каза тя, като пак си сложи маската. — Можете да гледате през прозореца.
Близо до нея на масичка с колелца бяха подредени комплект електрически инструменти. Тя избра дисков циркуляр със ситни зъбци и натисна бутона. Чу се стържещ звук от електромотора, който направи невъзможен по-нататъшния разговор. В следващия миг из въздуха се завъртя вихрушка от костен прах.
Седем
Клер казва:
— Аз съм в кутията.
— Кой те сложи в кутията?
— Баща ми.
— Какво още има в кутията? — младият мъж, който задава въпроси, седи срещу Клер, плътно до нея, краката му са преплетени в нейните.
— Плъх — отговаря тя.
— Какво носи плъхът?
Тя се замисли само за секунда:
— Диамантен пръстен.
— Откъде е този пръстен?
— От една прекрасна жена.
— Какво още има плъхът?
— Нож.
— Къде забива този нож?
— В корема ми.
— Какво излиза от дупката?
— Сняг.
— Какво става със снега?
— Баща ми го пие.
Прекосявайки стаята за репетиции, Пол плесна с ръце и ги прекъсна:
— Не е лошо. Но, Клер, ти пак мислиш прекалено дълго. Колко пъти да ти казвам? Не мисли, просто кажи първото, което ти дойде на ума.
— А не може ли да направят повече с идеята за кръга? — предложи друг студент. — Иначе упражнението изглежда донякъде провалено в този момент.
— Аз съм съгласен — каза Пол. — Разменете си местата, Клер. Ти ще задаваш въпроси на Кейт.
Актьорският клас се провежда в голяма отделна репетиционна стая близо до университета. Присъстват около дузина студенти и Пол.
Тя си спомня прослушването при него преди четири месеца. Тези курсовете бяха най-доброто от всичко и със страшно много желаещи. Даже и да можеше да плати непосилната такса, знаеше, че влизането в този клас щеше да бъде много трудно.
Беше подготвила монолог — Брехт или Тенеси Уилямс, от известни литературни произведения — и седеше нервна навън пред стаята на прослушването, встрани от Лафайет, очаквайки реда си заедно е всички очарователни нюйоркски красавици, самоуверени, стройни същества, отблъскващи я с поглед. Когато най-сетне редът й дойде, тя влезе в стаята за репетиции, намирайки я абсолютно празна, само с едно човече, подобно на джудже, в черна тениска. Той седеше на единствената мебел в стаята — бяла маса, като си играеше с пластмасова лъжичка за кафе.
Тя назова името си и той се направи, че го пише с лъжичката върху масата. После погледна лъжичката, сякаш се учудваше, че тя не пише. Потапяйки я във въображаема мастилница, той я изтръска в Клер.
Тя веднага вдигна ръце към очите си и избърса с пръсти въображаемото мастило. Той кимна.
— Окей — каза й. — Приета сте. — Извади истинска писалка и записа нещо.
— Само това ли е?
Изглежда това му се стори забавно.
— Защо? Искате да продължим и да видим дали мога да намеря причина да не ви приема?