Той завърши почти двадесетина страници с опознавателни данни на ПЗООП. Независимо от стола, кръстът го болеше.
В края на работата си той натисна бутона за изпращане на информацията. За кратко компютърът на главното управление на ФБР във Вирджиния сканира доклада и го сравни с тридесет хиляди други доклади за неразкрити престъпления от цялата страна.
Статистически е по-вероятно да попаднеш на търсения престъпник, като забодеш карфица в телефонния указател.
Освен това с карфицата щеше да стане по-бързо.
На монитора се появи следното:
Благодарим за вашето съобщение. Според нашата база данни <едно> предишно съобщение посочва възможна прилика.
Неочаквано заинтригуван, Франк натисна копчето за следващата операция. Но вместо да му посочи подробности, компютърът го информира:
За да получите достъп до информация от файл FGY554/ny/348, се обърнете към доктор К. Лайтмън от Центъра за изследване на човешкото поведение при ФБР, Куантико, Вирджиния.
Когато Клер се върна вкъщи, Беси се готвеше да тръгва за театъра. Тя сменяше каналите на телевизора с глава, увита с хавлия.
— Как мина денят? — попита Беси, когато Клеър постави покупките на барплота.
— Беше лош ден — Клер разказа за идването на полицая и за убитата клиентка. — Чувствам се странно — завърши тя.
— Освен персонала на хотела, предполагам, че аз и Хенри сме последните хора, които сме видели госпожа Воглер жива.
— Воглер ли каза?
— Да. Защо?
— Сега го показаха по новините — тя натисна дистанционното. — Ето тук.
На екрана се появи висок плешив мъж с тъмно уморено лице, който говореше пред цяла батарея от микрофони. Осветяваха го фотосветкавици.
— Това е той — каза Клер. — Ще усилиш ли звука?
Когато звукът се усили, те чуха как говореше с тих глас, почти шепнеше:
— … благодарен за всяка помощ, за всяка помощ въобще, която може да бъде оказана на полицейското управление в Ню Йорк. — Той млъкна, примигвайки като нощна птица срещу подновената атака на светкавиците. Униформеният полицай, седящ до него, посегна към микрофона.
— Пресконференция — каза многозначително Беси. — Знаеш ли какво означава това?
— Че правят изявления за пресата?
— Не, глупачке. Те мислят, че той го е направил — тя погледна с раздразнение нищо неразбиращата Клер. — Боже, толкова си наивна понякога. Когато полицията мисли, че съпругът го е извършил, но адвокатът му им пречи да му задават трудни въпроси, те го карат да дава пресконференция, за да могат журналистите да му ги зададат вместо тях. Следващият път, когато го видиш по телевизията, той ще е с качулка на главата.
Клер поклати глава.
— Не и него. Той беше щастливо женен мъж, помниш ли?
— Не ми говори глупости — каза Беси, бършейки косата си с хавлията. — Такова нещо просто не съществува.
На следващия ден Клер отиде при Хенри. Той се бе отказал от двестаграмовите шишенца бърбън. Вместо това покритата му с тъмнокафяви петна ръка стискаше еднолитрова бутилка „Уайлд Търки“.
Щом видя Клер, той я скри в чекмеджето.
— Клер — каза той. — Какво мога да направя за теб?
Не заваляше думите, но тя знаеше, че това е просто тренираният глас на стария артист. Той щеше да се строполи, но нямаше да развали дикцията си.
— Полицията беше при мен, Хенри.
Той посегна и пак отвори чекмеджето.
— Ще пийнеш ли?
— Да — прие тя.
Като търсеше чаши, той се обърна към нея.
— Изглежда скоро няма да има работа, Клер. При мен също идваха полицаите. Не бяха много впечатлени. Изглежда, че за проследяване на хора без тяхно разрешение ще се изисква съдебно постановление или лиценз, или нещо подобно. В бъдеще май ще издирвам изгубени домашни любимци.
Той наля по малко и изпи своята чаша до половина.
— Страхувам се, че няма да има нужда от актьорски данни за тази работа.
— Уволняваш ли ме, Хенри?
— Не, разбира се — той направи жест с чашата си. — Антракт. Завесата спуска. Яде се сладолед. Ние ще се върнем Клер.
Тя знаеше, че той изобщо не си вярва.
Част втора