Жена ми мъртва е. Свободен!
Девет
Времето минаваше.
За известно време убийството в „Лексингтън“ стана cause célèbre4. Когато подробностите попаднаха в пресата, го бяха раздухани от вестникарите; разнасяха се по барове и офиси из целия Ню Йорк.
След това една сапунена мегазвезда беше фотографирана в садо-мазо клуб. Тунелът „Линкълн“ беше затворен за ремонт, а президентът изпрати войска в Антигуа.
Животът продължаваше.
Беси, чийто баща стана важна клечка в петролния бизнес, малко улесни Клер с плащането на наема. Понякога тя сервираше в барове, където се нуждаеха от помощ в отпускарския летен сезон. Марси й даде телефона на един човек, който наемаше екзотични танцьорки. Засега се оправяше по някакъв начин и без да му се обажда.
Засега обаче едва успяваше. Скоро трябваше да започне и актьорският клас.
Стаята е пълна със слънчева светлина. Те лежат на пода, във формата на морска звезда. Цялата група е там, главите им се докосват и се взират в тавана.
Някъде отблизо тя чува гласа на Пол:
— Това е много стара игра. Почти ритуал. Тя се нарича „Историята се разказва сама“.
— Ето как става. Ние започваме да отмерваме някакъв ритъм с ръцете си по пода и при всеки удар всеки от вас добавя по една дума към историята.
Някой попита:
— За какво е тази история?
Пол отговори:
— Не знам. Там е работата. Историята вече е готова. Това, което трябва да направим, е да я пуснем на свобода.
Последните няколко месеца упражненията ставаха по-трудни. Пол ги караше по цели дни да назовават нещата с погрешни имена, за да види какво се получава. Заставяше ги да импровизират странни екстравагантни образи — търговци с куфари, пълни с плетени пуловери от хипопотамска вълна, войници, въоръжени с невидими автомати. После ги изпращаше на улицата в качеството си на тези герои да заговарят минувачите и да им предлагат стоките си. За свое учудване Клер откри, че минувачите обикновено слушат с удоволствие. Или тя ставаше по-добра в това, което правеше, или минувачите полудяваха с настъпването на лятото.
— Хайде да продължаваме — каза Пол и започна да пляска с дланите си по пода. Първо с едната, после с другата. Бавен отсечен ритъм.
Постепенно всички го подхванаха.
— Имало — започна той.
Миг след удара се обади актьорът отляво на Пол:
— Едно.
— Време.
— Една.
Сега бе нейният ред. Не мисли — играй. Макар че нямаше време за мислене, неуморимият ритъм, отмерван с ръце, я тласкаше да каже първото нещо, което й дойде на ума.
— Принцеса — каза тя.
И историята тръгна напред, набирайки инерция с всяка обиколка. Получи се приказка за един принц, който се влюбил в статуята от градината си.
Следващият път Пол направи играта по-трудна. Тези, които се колебаеха — отпадаха. А ритъмът ставаше по-бърз всеки следващ кръг.
Този път той не започна с познатото „Имало“. Историята, която измислиха, беше странна, великолепна мрачна фантазия за едно малко момиче, което живее в гробище сред гарвани и врани.
Един след друг актьорите се объркваха, ругаеха и се изправяха на крака.
Но не и тя.
И ето че останаха двамата, Клер и Пол, легнали под прав ъгъл на пода на репетиционната зала; ръцете им пляскаха три пъти по-бързо, думите извираха толкова начесто, сякаш тя ги знаеше наизуст.
Тя се чувстваше като полудяла, въодушевена, запленена. Сякаш беше говорител на друго лице, като господарка на дух вуду.
Сега тя разбра. Не мисли — играй.
Накрая Пол спря, а тя лежеше на пода, преживявайки отново чувствата си.
Като се подпираше, Пол се изправи и погледна Клер с усмивка.
Групата чакаше мълчаливо. Тя вдигна глава и се огледа.
Обикновено в края на упражнението те аплодираха.
Тук беше и инспектор Дърбън, който внимателно я наблюдаваше. Изглеждаше уморен.
— Мис Роденбург, може ли да поговорим? — попита той.
Тя го заведе до барчето в стола на института. Край тях седяха студенти по двама-трима, приказваха или четяха.
Беше прекалено топло за кафе и тя взе по една диетична кола от автомата.
— Америка — промърмори тя — страната на ниските калории.