Миришеше на болница.
В края на коридора ги посрещна огромна черна жена, която прошепна нещо на Франк.
— Насам — каза той и отвори вратата.
Стаичката беше малка и гола, като килия. На металната масичка имаше нещо подобно на портативен телевизор.
Франк го включи. Тогава тя разбра, че не беше телевизор, а монитор за предаване в ограничен периметър. Образът беше на „снежинки“. Първо си помисли, че гледа нещо, заснето по-рано в същата стая. Мебелите бяха същите. После забеляза, че стаята на екрана е по-голяма от тази, в която бяха.
Франк нагласи джойстика и картината се задвижи.
— Камерата е от другата страна на тази стена — каза той, като усили звука.
Сега тя разбра, че това е стая за наблюдения.
В другата стая имаше двама души. Елегантно облечена жена към четиридесетте, със завързана отзад коса и двадесетгодишен мъж, с хитро лице на невестулка. Те се гледаха един друг.
— Как съм облечена? — пита жената. Гласът й е нисък и дрезгав. Глас на пушач.
— С бикини — смотолеви мъжът. — Бели бикини. И пола. Къса пола. Блуза, която се закопчава.
Това не беше вярно. Жената беше с костюм. Клер погледна към Франк за обяснение, но той само кимна към екрана.
— Къде съм? — попита жената.
Мъжът отговори:
— На спортна площадка.
— Виждаш белите ми бикини под полата?
Той кимна рязко.
— И това как те кара да се чувстваш? — попита меко тя.
Той облиза устните си.
— Възбуден.
— Приятно е, нали?
— Да — прошепна той.
— Аз се обръщам. Виждам колко си възбуден. И тогава какво?
— Усмихваш се.
Тя кима.
— Естествено. Усмихвам се.
— Знаеш как ме караш да се чувствам. Желаеш го толкова, колкото и аз.
— И…?
— Хващаш ме за ръка и ме водиш зад храстите.
Той преглъща.
— Ти носиш бели чорапи. Виждам, че са мръсни. По тях има кал. Нали ти казах, че ще се изцапат?
— Аз съгласна ли съм?
— О, да — той леко се усмихна. — Съгласна си, защото го искаш.
Естествено.
— Повдигам краката ти: първо единия, а после другия, за да ти сваля обувките и късите ти бели чорапки. Краката ти са голи и много гладки. Виждам малките ти бели бикини над тях.
— После какво?
Той изсумтява.
— После ти се уплаши. Мислиш си, че това ти е достатъчно. Не си сигурна, че искаш да продължиш.
— Съпротивлявам ли се?
— Да, съпротивляваш се, но слабо. Аз те хващам за врата, за да спра съпротивата ти. Вратлето ти е толкова тънко, мога да го обхвана с едната си ръка. С другата смъквам гащичките ти.
— Още ли се съпротивлявам?
— О, да. Това е добре. Кара ме да се чувствам силен. И когато спреш да се съпротивляваш, когато се отпуснеш…
— Да?
— Ти лежиш с разтворени крака и аз изваждам пениса си.
— Да — въздъхва тя. — Твоят пенис…
— Нанизвам те на него, но е тясно и аз натискам, докато въртиш главата си от удоволствие.
— Продължавай — казва тя.
— Пак обвивам пръсти около врата ти, сякаш обхващам пениса си, моя собствен огромен пенис. И се извивам, и натискам, и на теб ти харесва.
— Още — прошепна тя. — Още.
— Аз те клатя и яздя и се чувствам така…
Ръцете му се бяха вкопчили в облегалката на стола. Тялото му потръпваше и се свиваше в конвулсии. Клер даже се усъмни, че столът е включен към електрическата мрежа.
След това тя забеляза, че той свършва в панталона си.
Главата му клюмна.
— Слушай ме — каза жената. Гласът й бе променен. Не беше вече съблазняващ, а отривист и повелителен. — Аз ще броя обратно, като започвам от „пет“. Щом стигна до „две“, ще се събудиш.
Мъжът размърда глава. Той стенеше.
— Когато се събудиш, ще помниш всичко, което си ми казал. — Тя брои от „пет“ до „едно“. — Пийни си вода — каза му презрително.
Мъжът посегна към чашата си. Той потръпна. Друг мъж, очевидно санитар, който досега беше седял неподвижно извън обсега на камерата, се приближи и му помогна да се изправи.
— Ще дойда след малко да го видя — каза жената. — Поставете го под наблюдение, да не посегне на живота си.
Франк натисна бутона и мониторът изгасна, а образът се сви в ярка бяла точка по средата на екрана.