\>\> Нещо от рода на „първо опитай, после купи“.
На Кери й хареса. Клер започна да пише:
\>\> Повече ми прилича на състоянието преди скачане. Практически аз не съм нова в този екип. Преди време познавах един, който беше вътре в нещата, но бях много млада тогава и се отдръпнах, когато ми се стори, че става нещо като наклонност.
\>\> Така ли? Веднъж навлезеш ли в този свят, във всяка връзка контролът присъства подсъзнателно. Ние приемаме явно това, на което другите не обръщат внимание. Нали знаеш; „В любовта само единият целува, другият само подава бузата“.
Това беше Маркиза. Клер написа импулсивно:
\>\> За себе си предпочитам Бодлер. „Колко спомени — сякаш съм вечност живял…“
Кери:
\>\> О, Боже, не и ти.
\>\> Какво не и аз?
\>\> Виктор постоянно цитира Бодлер. Хайде, Виктор, подкрепи екипа си.
Но Виктор продължаваше да мълчи.
В друга стая в същата сграда д-р Кони Литмън и Франк Дърбън седяха един до друг пред компютъра, като наблюдаваха редовете от текста, плъзгащи се надолу по екрана.
— Добре се справя — каза накрая Кони. — Тя изгражда мотивацията и мястото на действие, като едва забележимо се обръща към ментора си да й подскаже какво да прави или причината, поради която да се отдръпне, ако навлизането в нещата стане много бързо.
— Аз ти казах, че тя може да импровизира по-добре, отколкото просто да фантазира глупости.
— Ако тя все още импровизира — отговори Кони.
Минаваше полунощ, когато тя излезе от сайта. Очите й бяха възпалени, а от писането на клавиатурата я боляха китките.
Когато минаваше покрай отворената врата на д-р Литмън, чу как психиатърката я повика. Кони седеше на бюрото си, обградена от документи. От цигарата върху пепелника тънка струя дим се вдигаше към фунията на настолната лампа.
— До късно работиш, Клер.
— Изгубих представа за времето.
— Нали знаеш, че не плащаме извънредни часове — д-р Литмън извади един плик. — Но все пак плащаме. Ето заплатата ти за първите две седмици в аванс.
— Това чек ли е? Само че аз нямам банкова сметка.
— Знаем. Не се притеснявай. Две хиляди долара в брой.
Д-р Литмън изчака, докато стъпките на младата жена заглъхнат в дъното на коридора, преди да отвори пак папката, по която работеше.
Папката беше надписана: „Клер Роденбург: психологически профил“.
Когато Клер се прибра, Беси още не се бе върнала от театъра. Погледна часовника си — минаваше един часа. Възможно е нейната съквартирантка да работеше над адреналина си в някой бар.
Клер извади от плика си хиляда долара и ги разпръсна по възглавницата на Беси. Банкнотите още миришеха на цигарите на д-р Литмън. На последната от тях Клер написа с червилото, което взе от тоалетната масичка на Беси „наем“.
Когато поставяше червилото обратно, забеляза смачкана визитна картичка между шишенцата с грим. Единият й край беше откъснат. Тя взе визитката и я приглади.
Сдружение Голд
Адвокат в Музикалната индустрия
Беше посочен адрес в Атланта.
Ти сигурно бързо го изработи, Алън.
Преди всичко аз съм адвокат. Работата ми е да разбера кога свидетелят не казва истината.
Въздишайки, тя извади още петстотин долара от плика. След това преписа адреса му отпред и го залепи. На гърба му написа: „Надявам се, че със съпругата Ви всичко е окей.“
На седем мили оттам, на другия бряг на реката, детектив Дърбън очакваше провал.
— Победи ме — каза той.
Марк Позитано беше този, който обърна играта.
— Дама пика, петица спатия, десетка спатия — каза той, като обръщаше картите на масата.
Франк потрепери. От другата страна на масата Еди Лоуъл, слаб мъж около петдесетте, с остатъци на посивяла коса там, където още не беше изтъркана от лейтенантската му фуражка, звучно се засмя.
— Спечели, а Франк?
— Семейна касичка — с отвращение каза Франк. — Аз спирам.
— Аз вдигам пет — каза Уийкс.