Той дойде пак по обяд и я закара до малката спортна зала в Сохо. Там, в отделна стая, я представи на един мускулест мъж, който се казваше Рей.
— Рей ще ти покаже как трябва да се защитаваш.
— Така е — каза Рей. — Само курс по нанасяне на удари, нали разбираш?
Когато каза „удари“, той имаше предвид точно това.
Тя удряше боксовата круша отново и отново, докато ребрата я заболяха, а тялото й стана тъмносиньо.
Но към края на курса тя знаеше как да се защити от някого, който я напада и мята въже на врата й; как да осакати някого; как се чувстват мъжките тестиси в протегната й ръка, преди да започне да ги „откъсва“ като ябълка от клон.
Тя си спомни за „битките“ на сцената, уроците по дуелиране с шпагите с изтъпено острие. Сега й се струваше, че всичко това беше в друг живот.
Коя си ти?
Казвам се Клер Роденбург.
Откъде си?
Родена съм във Фери Спрингс, близо до Бойс в Айдахо. Баща ми загина в самолетна катастрофа, когато бях на десет години. Майка ми повече не се омъжи. Струва ми се, че винаги имах нещо за по-големите, за палавниците.
Продължавай.
Имах обикновени приятели от колежа. С един от тях загубих невинността си, когато бях на шестнайсет. След това сексът тръгна лесно. Движих се със симпатична луда групичка. Но те никога не бяха всъщност истински луди. Те всички искаха това, което искаха и другите, както и аз. После в колежа имах връзка с един от преподавателите ми. Беше женен.
Как се казваше?
Мистър Фърбанк.
Не наричаш ли любовника си със собственото му име?
Извинете. Елиът Фърбанк. Това се случи, когато разбрах, че имам у себе си и тъмна страна, която искаше да отиде по-далеч от това, което бях. Ние не можахме да бъдем, заедно колкото искахме, затова той реши да ми пише послания. Фантазии. Обикновено ги изпращаше по имейла или ги оставяше в пощенската ми кутия.
Добре, Клер. Какво стана с него?
Жена му намери едно от писмата. Занесе го направо при декана. Елиът веднага беше изхвърлен.
Ти как се чувстваше след това?
Бях въодушевена. Мислех, че най-накрая ще бъдем заедно. Но не стана така. Той се самоуби. Остави ми едно последно писмо. Той… той искаше аз да го последвам.
И тогава?
Тогава тръгнах да пътувам. Като се замисля, разбирам, че аз просто бягах от нещо, което излезе извън контрол.
Бягаше ли? Или търсеше?
Мисля, че и двете.
И какво търсеше?
Не знам. Четох „Историята на О“ от Ан Райс. Накрая ми се стори малко скучна. Но аз съм любопитна. Изглежда ми трябва съветник.
Не говори така. Много е явно. Той ще прецени дали му подхождаш. Сега още веднъж: Коя си ти?
— Аз ще се преместя в апартамента долу, точно под теб — каза Франк по-късно в колата. — Ако ти трябва нещо през следващите няколко седмици, само почукай на вратата ми.
— Необходимо ли е? Имам предвид преместването.
— Вероятно още не. Но спестява ходенето.
— Мисис Дърбън няма ли да има нещо против?
— Няма мисис Дърбън — отговори той сърдито. — Всъщност има, но тя сега живее с дизайнера. Някакво момче, което прави сватбени торти и аксесоари за сватби. За месец той печели повече, отколкото аз за година.
— Тя затова ли те напусна?
— Какво те кара да мислиш, че тя ме напусна?
— Защото ме смяташ за прекалено вярна, за да излизам с някого.
Той се загледа навън.
— Тя ме напусна, защото много работех през нощта и винаги съм в лошо настроение, когато не съм спал.
— Но не ужасната работа ви държи буден през нощта — каза тя, и той бързо отмести поглед от нея, като стисна гневно устните си.
— Бяхте прекалено дълго заедно с д-р Литмън, Клер. Запазете тези психоанализи за нея.
Тя замълча озадачена. За първи път започна да разбира, че съвместното изпълнение на тази операция сигурно ще има различен ред, различни планове за действие, даже и различни причини.
Франк приключи с преглеждането на материалите и мина по телевизионните канали. Нямаше нищо.
Той погледна часовника си. Минаваше полунощ. Изцеди в чашата си последния бърбън от бутилката.