Като оглеждаше празния апартамент, все още окичен с кабели и жици, които наблюдаващите момчетата не бяха изхвърлили, той се спря пред друг по-голям телевизор, неподходящо сложен посред главната стая.
И го включи.
Този път телевизорът беше включен не на късни предавания, а на пряко наблюдение от апартамента на Клер от различни ракурси.
Той виждаше масата със захвърлената кутия от храна и наполовина празната бутилка „Шардоне“. Като се поколеба, Франк натисна друг бутон и видя празното легло. Пак натисна.
Тя стоеше гола пред отворения прозорец с гръб към него и гледаше нощния Ню Йорк.
Клер се обърна. В ръката си държеше чаша с вино, отразяваща очертанията на тъмната сянка от венериния й хълм. Той бе готов да се закълне, че тя знаеше къде са инсталирани камерите, знаеше, че той я наблюдава, защото гледаше право към него и плъзгаше ръката си надолу по тялото си с бавно, провлачено и изкусително движение.
Тя направи крачка напред. Гърдите й запълниха екрана и след това изчезнаха. Въпреки че той превключваше камерите, в продължение на няколко дълги минути, тя сякаш се беше стопила в прозрачния въздух.
Шестнадесет
Тя се събуди на следващата сутрин, когато някой позвъни на вратата й.
— Какво има, Франк — попита го със сънен глас, като му отваряше вратата.
В ръката си той държеше разпечатка.
— Това е от Воглер. Имаме работа.
От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]
За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]
Клер, разбира се, че те помня. Спомням си, че миналия път бях доста груб. Чувствам се малко объркан, когато вниманието ми е заето с работата ми. Бях дълбоко затрогнат от приятните ти думи и немалко заинтригуван от референциите за твоя личен живот.
Бодлер е известен с това, че трудно се превежда, но аз се надявам, че както и аз, така и ти откри, че усилията си заслужават. Може би, ако още продължаваш да се бориш с превода, ще се съгласиш да приемеш помощта ми.
— Сигурен ли си? — попита с колебание Клер, като пак четеше писмото. — Звучи ми, сякаш е много вежлив.
— Или е просто внимателен — отговори Франк.
От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]
За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]
Скъпи Кристиан (мога ли да се обръщам така към теб?),
Благодаря ти за имейла. Като препрочитам писмото си, се притеснявам да не ти се сторя странна. Предполагам, че водех необикновен живот, може би твърде необикновен. Ето защо смятам, че думите на някого като Бодлер, на човека, дръзнал да прекрачи всекидневното, са толкова вдъхновяващи.
Обичам да си въобразявам, че съм неговата Венера, която получава онези удивителни стихотворения, неподписани и анонимни. Интересно, дали той е мислел, че ще я шокират или че тя ще се отдръпне от онова, което той я е призовал да направят?
Аз написах, че си въобразявам, но всъщност веднъж се озовах в подобна ситуация, и знам, че това е като да си допуснат в нечие съзнание. Малко по малко проникваш в най-тъмните му и ексцентрични фантазии. Това е изумително чувство.
Предполагам, някои ще назоват това, което този мъж ми пишеше, порнография. Но за мен то беше така прекрасно и сладко, като стихове.
Д-р Литмън се съгласи, че Клер трябва да продължи занятията в актьорския клас и занапред.
На следващото занятие Пол ги запозна с това как се работи с маски. Маските бяха японски и тяхното изражение ги предпазваше от истински карикатуризъм чрез намека за жестокост по начина, по който бяха нарисувани. Херс беше Скитника: невинно изоставено дете, с усмивка, която никога не се променяше, но с преструвките си то все пак успяваше да изглежда енергично и чаровно, или ловко и кокетливо.
Пол така говореше за тях, сякаш маските, а не актьорите бяха реалните хора. Когато един от студентите, с маската на старец, се приближи към Клер зад гърба й и я мушна я с пръчка, Пол каза: „Този стар глупак винаги прави така“.
Освен това играеха масови сцени — маските нямаха дупки за очите и отначало те падаха един върху друг — той ги строяваше в редица с лице към себе си, сякаш той беше публиката и изиграваше едновременно ролите на всички тях. Това беше историята за един земевладелец, който идваше на оризовите полета и изнасилваше една жена, чието семейство не можеше да си плати рентата. Актьорът, който носеше маската на Богатия Човек, почука на въображаемата врата, двама актьори под летвата, и Скитникът я отвори. Като изобразяваше изнасилването й, той трябваше с мимика да покаже агресията си, а Клер — своя страх, на разстояние десет фута един от друг, без да имат възможност да видят какво прави другия.