От: Клер Роденбург [CIaireR@colormaiI.com]
За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]
Това е прекрасно, Кристиан. Но се чудя докъде може да стигне смелостта ти. Що се отнася до срещата ни, ще си помисля. Имам чувството, че съм раздвоена. Част от мен казва: ти трябва да се срещнеш с този невероятен мъж, който толкова добре те разбира. Другата част ми напомня колко много пъти вече съм губила. А веднъж, добре, ще ти кажа, веднъж не се провалих, но накрая беше даже по-лошо. Това е дълга и трагична история, за която някой ден вероятно всичко ще ти разкажа.
Четох последния ти имейл в киберкафе в Чикаго с две типични колежанчета на съседния компютър. Само да бяха видели, какво чета! Нямах търпение да се прибера в хотелската си стая и да се усамотя, фактически… Изпращам ти пасаж от Бодлер, който намерих тук в книжарницата.
Пиши ми, Кристиан. Моля те.
Осемнадесет
— Днес — каза д-р Литмън — ние ще се учим как да слушаме.
— Моля?
— Казах, днес — тя спря. — Ха-ха. Много смешно.
Беше сутринта на деветия ден, и те двете се чудеха докъде всъщност са стигнали.
— Това, което искам сега да ти покажа — продължи тя — са няколко основни невролингвистични техники.
Тя постави на предния проектор таблица, разделена на две колонки, едната озаглавена „Грешно“, а другата — „Вярно“ и записа в първата.
— Първо, постарай се да не правиш преценки. Например като казваш „това е отвратително“ или даже „това е прекрасно“ е по-малко полезно от неутралното „разбирам“ или „какво мислите по въпроса?“ Съветът — „защо не опитате това?“ — също не е много добър. По-добре е малко проучване: „Виждам, че сте притеснен“ или… вие сте неспокойна, Клер. Случило ли се е нещо?
Клер сви рамене.
— Изучавахме го в актьорския клас. Наричахме го спиране и допускане.
— Трябва да забележиш, че тук е съвсем различно. Сега това…
— Колко още ще говорим за всичко това? — простена Клер.
— Подготовката ми продължи седем години. Трудно ми е да повярвам, че за девет дни…
— Трудно ми е да повярвам, че за девет дни… — повтори след нея Клер. Имитацията на гласа на д-р Литмън беше толкова удачна, че психиатърът се изчерви.
— Това ми напомня, Клер — каза тя с леден глас — че ти трябва да ни се обаждаш, когато пак те прихване. Ние май трябва да планираме нашата операция, като вземаме предвид лошото ти настроение.
По средата на следобедното занятие се обади пейджърът на д-р Литмън. Кони го извади от джоба си, прочете съобщението и побърза към телефона.
— Нещо интересно ли е? — попита Клер, когато тя се върна.
— Изглежда. — Д-р Литмън сложи пейджъра на бюрото.
— И? — попита Клер, след като Кони не продължи. — Какво се е случило?
— Имаме друго убийство. Полицията смята… възможно е убиецът да е същият. Искат да отида на място. — Тя погледна към Клер. — Ще дойдеш ли с мен?
— Аз ли? — попита Клер изненадана.
— Мисля, че ще е полезно да видиш непосредствено срещу какво сме изправени — спокойно каза д-р Литмън.
Сега хотелът е друг. Този път е по-евтин, на Второ авеню, между последните останали пийпшоута и секс-кина. Съдейки по миризмата в коридора, това е място, където повечето клиенти не остават за цяла нощ.
Клер и д-р Литмън трябваше да чакат долу, докато службата за криминални разследвания приключи. Д-р Литмън беше видимо развълнувана. Отначало Клер прие това за нервност, но постепенно проумя, че чувствата на психиатъра не бяха страх.
Кони беше развълнувана.
Тя улови погледа на Клер.
— Рядко се случва да имаш възможност да видиш мястото на престъплението веднага след извършването му — обясни тя.
Те получиха работните гащеризони от бяла хартия, за предпазване на мястото от замърсяване със случайни влакна от облеклото им, а също и еластични торбички за нахлузване върху обувките. След това ги придружиха догоре.