Тя беше принудена да комбинира няколко почасови работи, препускайки в пиковото време от района на Мидтаун до бара в Лауър Ист Сайд, където собственикът се интересуваше повече от външния вид на персонала си, отколкото от работата му. Но той имаше толкова голям избор от момичета, че нямаше нужда те да остават за дълго. По този начин, ако Червеният кръст или Емиграционната служба дойдеха на проверка, можеше да се закълне, че документите на новите момичета са в пощата. След три месеца любезно каза на Клер, че трябва да си ходи.
Тя харчеше всичко, което припечелваше, по шоу програми, но не безвкусните или безкрайни евромюзикъли, които се играят в претъпканите театри на Бродуей, а по-малките представления в центъра на Скуеър и в клуб „Пирамида“, запознавайки се с имената на всички най-добри продуценти и режисьори.
Прослушванията, обявени във „Варайъти“, естествено бяха само за хористи и статисти, но тя трябваше все отнякъде да започне.
На първото й прослушване режисьорката я помоли да остане накрая. Когато всички си тръгнаха, тя се приближи замислена към Клер. В ръката си държеше формуляра, в който всеки кандидат преди конкурса трябваше да попълни своето име, тегло, предишен опит и агент.
— Тук пише, че вие нямате агент, скъпа — измънка жената.
— Тук нямам. Имах у нас.
— Ще ви запозная с една моя приятелка. Мисля, че тя ще прояви интерес към вас.
Агентката Марси Матюс беше наистина щастлива да се запознае с Клер. Тя я покани на обяд в „Орсо“, италиански ресторант в центъра на театралния квартал, подхвърляйки й названия на спектакли, в които можеше да участва, режисьорите, с които трябваше да се срещне, филмовите продуценти, пред които трябваше да се представи перфектно.
Докато Клер не спомена, че няма разрешение за работа.
— Я стига! Нямаш зелена карта?
— А това важно ли е?
— Важно е, ако искаш да си намериш работа — каза Марси без заобикалки.
— Не мога ли да върша нещо? Само за да печеля пари.
— Сигурно. Танцуване на маса, стриптийз, гол модел. Това, което наричат развлекателна индустрия, макар че лично аз не я намирам за развлекателна — Марси махна презрително с ръка, украсена с пръстени. — Аз нямам нищо общо с тия боклуци, но мога да ти дам имената на хора, които са в тоя бизнес.
— Наистина ли няма нищо друго?
Марси въздъхна.
— Не трябваше да ти го казвам, но аз имам много приятели. Вероятно ще успея да те вмъкна някъде — тя вдигна ръка, за да изпревари Клер, която искаше да й благодари. — И отпускай гласа си. Тези, които дават обяви, винаги търсят британски акцент. Но той трябва да бъде твърд. Ако бях на твое място и ако наистина исках да си намеря работа в Америка, щях да се върна вкъщи и да кандидатствам за зелена карта.
Клер сви рамене.
— Искаш да останеш? Е, не те упреквам. Но не чакай Ню Йорк да те посрещне с отворени обятия. Времето, когато приемахме прииждащите тълпи, копнеещи за свобода, отдавна е отминало.
Клер си намери работа в друг бар и започна да чака.
И чакаше.
Имаше едно прослушване за озвучаване и едно прослушване за роля без реплики в поп-видео. На кастинга трябваше да се съблече по бельо и да имитира яздене на кон. Не получи ролята.
Измина още един месец.
В началото тя се запозна с други млади амбициозни актриси и живя на квартира с една от тях, дружелюбната тексаска Беси. Клер й плати за наема на ръка, което я спаси от проблеми с банковата сметка. За съжаление това не я спаси от безпаричието.
Тогава й се обади Марси и я попита дали иска да поговори с един неин стар приятел на име Хенри Малори.
— Ще бъда честна с теб — каза тя по телефона. — Това е работа, което може и да не поискаш да вършиш. Но парите са страхотни и, е добре, знам, че ти ще се справиш добре.
Две
Детектив Франк Дърбън се качваше с асансьора заедно с управителя на хотел „Лексингтън“, с цял куп оборудване в метални кутии, със старшия офицер от криминалната полиция и със семейство туристи с карти на метрото, мушнати в мокри от сняг чантички на кръста.