Една седмица по-късно Клер седеше в един уютен бар зад Сентрал парк и слушаше как един бизнесмен й обяснява, че жена му повече не го привлича. После в лимузина, паркирана от другата страна на улицата, Хенри й даде плик с петстотин долара, а тя връчи на съпругата на бизнесмена минидиск с разговора им.
В крайна сметка това беше далеч по-добра работа от язденето на кон по бельо.
Три
Франк Дърбън следеше внимателно на монитора, докато камерата обхождаше тялото. Тя започна отгоре, мина по китките, закопчани с белезници за рамката на леглото, после по ужасната каша между бедрата, надолу към стъпалата.
— Там — каза той в своя микрофон. — Снимай това.
Камерата се спря на петсантиметрово квадратче от бял картон до крака на леглото.
— Погледнете.
Инспекторът от криминалния отдел на полицията вдигна бялото картонче с хирургическа ръкавица и го обърна. Беше снимка от „Полароид“, едър план на онова, което камерата току-що беше заснела.
— Някаква следа от фотоапарата? — попита Франк.
— Не. Обаче има едно портмоне — каза глас в слушалката му. Франк, заобиколен от малка армия чакащи техници, беше в съседната на престъплението стая, където те временно бяха изгонени, за да не се заличат следите, преди да са заснети.
— Да видим.
Камерата се фокусира върху нощното шкафче до леглото. В кадъра се появи ръка в хирургическа ръкавица, пръстите й отвориха портмонето и извадиха шофьорска книжка.
Даже на екрана на монитора Франк видя от снимката, че тя е била привлекателна жена.
— Стела Воглер. Мисис Стела Воглер. Живуща в Мерсер — отбеляза криминалният инспектор.
— Мерсер? — мислеше усилено Франк. Това е в Сохо и апартаментът едва ли е евтин. — И стаята е резервирана на нейно име, така ли?
— Точно така, сър — отговори управителят, който още се навърташе наоколо.
Защо ще наема стая на миля и нещо от собствения си апартамент, продължи да се чуди Франк.
Безплътният глас на криминалния инспектор прекъсна мислите му:
— И така, тя пристига тук за среща с любовника си, той носи няколко играчки, белезници, „Полароид“, за да щракне няколко мръсни снимки. Междувременно нейният мъж научава, проследява я и — фрас.
— А след като, побеснял от ревност, я убива, спира и си прави няколко снимки за спомен — каза сухо Франк. — Както ти го направи.
Засегнат, инспекторът продължи да описва съдържанието на портмонето.
— Шестстотин долара. Не е било с цел грабеж.
— Прекрасно, Шерлок — измърмори Франк и въздъхна.
— А това какво е? — злорада нотка се прокрадна в гласа на инспектора. Той поднесе към обектива на камерата една визитка. — Изглежда, че имате конкуренция, детективе.
— Какво е това?
— „Частно детективско бюро Малори“. Да ви дам ли телефонния номер?
— Почакайте. Какво пише на гърба й?
Инспекторът обърна визитката.
— Ето — каза той, като я нагласи така, че тя изпълни екрана.
На обратната й страна някой беше написал с молив:
— Така — каза Франк. — Така, дай ми номера.
Заедно с група актьори от шоуто, Клер тръгна за бар „Харлей“. Независимо че минаваше полунощ, беше претъпкано. От джубокса гърмеше Спрингстийн.
Клер си поръча мартини. Барманът напълни една ниска чаша с „Джак Даниълс“ и я плъзна по тезгяха.
— Поръчах мартини — изкрещя му тя, надвиквайки музиката и тълпата, и блъсна чашата обратно.
Барманът пак й върна чашата.
— Тук така правим мартини — извика й весело той. Беше австралиец. Той се ухили насреща й, желаейки да предизвика недоволството й. Хората на бара крещяха и се веселяха.
Беше млад и мускулест и носеше само тениска, независимо от студа, който нахлуваше всеки път, когато някой отваряше вратата; тя забеляза как кухненската кърпа, мушната в колана му, се увива като опашка около мускулестото му тяло, когато той се обърне към наредените зад бара бутилки.
Тя взе чашата, изпи я и каза:
— В такъв случай налейте ми „Океански бриз“.
Той й сипа още една доза „Джак Даниълс“ в чашата, след това още една и накрая завърши с още един „Джак Даниълс“.
Тя внимателно го изля в гърлото си, предизвиквайки спонтанните аплодисменти на момчетата на бара.