Тя кимна.
— Нестандартен начин за научно изследване, ако мога да се изразя така. Общо взето за учените е трудно да бъдат като опитни мишки. Предполагам, че сте били във връзка с Харон, нали? И му казвахте какво да прави. Кога да убива. Дърпайки го за конците. — Той пак седна и кръстоса ръце. — Една част от вас беше доста опечалена, когато той умря. Създания като него са доста магнетични, нали?
Кони замълча, преди да продължи:
— Сега интернет е мощна сила за нас, Кристиан. Всякакви данни, които някога ви потрябват можете да ги намерите чрез него — тя изпусна дима през ъгълчетата на устните си.
— А сега имаме дори много повече данни. Хиляди са посещавали сайта на Харон, за да участват в неговото малко шоу на смъртта. Много от тях ще бъдат намерени, проследени, преследвани и разследвани. Онези, които изглежда, че могат де се превърнат в убийци, ще бъдат поканени в скривалището на Некрополис, където ние ще можем да ги наблюдаваме отблизо.
— Горките копелета — каза той. — Но аз забелязах, че вие не отговорихте на въпроса ми.
— Не съм — каза тя. — А сега е ваш ред да отговорите на някои от моите. Нека да сложа този микрофон и можете да започнете.
Те останаха в малката килия целия ден. След два часа нейните цигари свършиха и тя започна да шари с пръсти по масата да вземе от неговите.
* * *
Приятелят ѝ не е дошъл.
Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.
Барът беше претъпкан и щом една маса се освободи, тя веднага седна на нея, поставяйки отгоре питието си, а чантата си на другия стол, за да го запази.
— Може ли?
Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея.
— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната. — Той посочи чашата си на масата. — Оставих питието, за да си запазя мястото.
Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената се ухили.
— Хей, Франк. Какво те забави?
— Здравей, Клер. — Той вдигна чантата ѝ от стола и ѝ я подаде, за да седне. — Само бумащината. Исусе, смятах нашата система за бюрократична, но френската… Което ме подсеща за нещо — той извади голям кафяв плик от сакото си и го плъзна по масата. — Документите, които искаше. Всички са тук. Само ги изпрати до имиграционните служби, те ще свършат останалото.
— Благодаря — тя пусна плика в чантата си.
— И така — Франк се огледа наоколо. — Какво трябва да направя, за да си поръчам една бира?
Тя поклати глава.
— Тц! Завесата се вдига след десет минути. И аз категорично отказвам да закъснея. Тези билети са като златен прах.
Той въздъхна.
— Това е момчето, което ще те прослуша за неговата следваща прожекция, нали?
— Същото.
— Тогава смятам, че е по-добре да отидем и да го проверим — той все още не ставаше. — Предполагам, че ще участваш.
Тя направи жест с ръката си.
— Може би да. Може би не. Ще разбера след две седмици.
Той се разсмя.
— Хайде. Аз те познавам по-добре след всичко тома, Клер. Обзалагам се, че си била страхотна.
— Не бях лоша — каза тя. — Не, не бях лоша.
Тя също се усмихна, а след миг се усмихна и той, защото те двамата знаеха, че истината беше малко по-различна.
— В такъв случай — каза той, изправяйки се — след вас, мис Роденбург.
Благодарности
Много хора ми помогнаха при проучванията ми за тази книга. Особено съм благодарен на изтъкнатите патолози и собственици на погребални бюра от цял свят, които се отзоваха на запитванията по имейла на един абсолютно непознат за тях чужденец с благосклонност и търпение. Покойният професор Чао от Сингапурския научен институт по съдебна медицина беше източник на безценна информация, както и много други услужливи мнения в www.funeral.net.
Тази книга нямаше да бъде написана, ако не бяха направени две различни описания на операцията с примамка след убийството на Рейчъл Никел през 1997 г.: „Мъжът-трион“ от Пол Бритън и „Кой всъщност уби Рейчъл?“ от Колин Стаг и Дейвид Кеслър. Аз се надявам, че всички засегнати ще ми простят използването на тяхната истинска житейска трагедия за основа на моята художествена творба. Аз съм също така задължен на няколко книги върху актьорското майсторство и сценичното изкуство, особено на съчиненията на Кейт Джонстоун и Патси Роденбург.