Близо до нея на масичка с колелца бяха подредени комплект електрически инструменти. Тя избра дисков циркуляр със ситни зъбци и натисна бутона. Чу се стържещ звук от електромотора, който направи невъзможен по-нататъшния разговор. В следващия миг из въздуха се завъртя вихрушка от костен прах.
седем
Клер казва:
— Аз съм в кутията.
— Кой те сложи в кутията?
— Баща ми.
— Какво още има в кутията? — младият мъж, който задава въпроси, седи срещу Клер, плътно до нея, краката му са преплетени в нейните.
— Плъх — отговаря тя.
— Какво носи плъхът?
Тя се замисли само за секунда:
— Диамантен пръстен.
— Откъде е този пръстен?
— От една прекрасна жена.
— Какво още има плъхът?
— Нож.
— Къде забива този нож?
— В корема ми.
— Какво излиза от дупката?
— Сняг.
— Какво става със снега?
— Баща ми го пие.
Прекосявайки стаята за репетиции, Пол плесна с ръце и ги прекъсна:
— Не е лошо. Но, Клер, ти пак мислиш прекалено дълго. Колко пъти да ти казвам? Не мисли, просто кажи първото, което ти дойде на ума.
— А не може ли да направят повече с идеята за кръга? — предложи друг студент. — Иначе упражнението изглежда донякъде провалено в този момент.
— Аз съм съгласен — каза Пол. — Разменете си местата, Клер. Ти ще задаваш въпроси на Кейт.
Актьорският клас се провежда в голяма отделна репетиционна стая близо до университета. Присъстват около дузина студенти и Пол.
Тя си спомня прослушването при него преди четири месеца. Тези курсовете бяха най-доброто от всичко и със страшно много желаещи. Даже и да можеше да плати непосилната такса, знаеше, че влизането в този клас щеше да бъде много трудно.
Беше подготвила монолог — Брехт или Тенеси Уилямс, от известни литературни произведения — и седеше нервна навън пред стаята на прослушването, встрани от Лафайет, очаквайки реда си заедно е всички очарователни нюйоркски красавици, самоуверени, стройни същества, отблъскващи я с поглед. Когато най-сетне редът ѝ дойде, тя влезе в стаята за репетиции, намирайки я абсолютно празна, само с едно човече, подобно на джудже, в черна тениска. Той седеше на единствената мебел в стаята — бяла маса, като си играеше с пластмасова лъжичка за кафе.
Тя назова името си и той се направи, че го пише с лъжичката върху масата. После погледна лъжичката, сякаш се учудваше, че тя не пише. Потапяйки я във въображаема мастилница, той я изтръска в Клер.
Тя веднага вдигна ръце към очите си и избърса с пръсти въображаемото мастило. Той кимна.
— Окей — каза ѝ. — Приета сте. — Извади истинска писалка и записа нещо.
— Само това ли е?
Изглежда това му се стори забавно.
— Защо? Искате да продължим и да видим дали мога да намеря причина да не ви приема?
Тя сви рамене, а той каза:
— Добре. Класовете започват с началото на семестъра. Тогава ще се видим.
Тя пое дълбоко въздух.
— Има нещо, което трябва да ви кажа. Аз нямам тук постоянно жителство. Искам да кажа, че нямам зелена карта или нещо подобно. Даже не съм студентка в университета.
— Но можете да играете, нали? — попита Пол.
Тя сви рамене.
— Мисля, че да.
— Тогава играйте, сякаш вече сте студентка. Ако не греша относно вас, това е най-малкото, което можете.
* * *
В първия ден на занятията Пол им предложи да играят сцена от „Хамлет“. По мнение на Клер състудентите ѝ се представиха доста добре. След това Пол ги накара да повторят същото, като балансират с дръжки от метли на пръстите си. В усилието си да запазят равновесие, те объркаха сцената, грешаха и се спъваха на непознатите думи.
Накрая Пол ги събра край себе си.
— Нека да ви кажа нещо. Това, което правихте в началото, не беше игра. Беше преструвка. Вие копирахте това, което сте виждали други артисти да правят, а то не беше ваше. Ето защо не можахте да го повторите, когато се наложи да се концентрирате и върху друго. Актьорството е да правиш…
— Това ли е Методическият клас? — попита един от студентите.
Лека досада мина по лицето на Пол.
— Никога повече не искам да чувам тази дума. Това предполага наличие на някои правила или формули. Станиславски е казвал: „Изживей момента“. Това е целта ни.
Днес те завършиха с импровизирана история, в която санитари бяха взети за неврохирурзи и оперираха любовницата на президента. Клер лежеше на пода в ролята на любовницата. „Неврохирурзите“ тъкмо решаваха да заменят мозъка ѝ, който бяха повредили от небрежност, с един от техните мозъци, когато някой се намеси в сценката.