Тя видя висок човек в дълъг кафяв шлифер, целия в сняг. Той спря и каза: „Клер Роденбург?“, без да се обърне към никого определено, но го каза по такъв начин, който моментално показваше, че е ченге.
— Вие не можете да я вземете! — изкрещя единият от „хирурзите“. — Тя няма мозък.
Гримаса на отвращение мина през лицето на полицая. Той погледна надолу, право към Клер.
— Мис Роденбург?
— Тя е много добра приятелка на президента — каза другият „хирург“. — Внимавайте с нея.
Тя забеляза, че той не се вълнува от тези сюрреалистични глупости. Само извади картата си, протегна я надолу, за да може тя да я види, и каза:
— Детектив Франк Дърбън. Защо да не си направите една почивка?
Съседната стая беше свободна. Вътре имаше няколко пластмасови стола. Тя седна, обаче детективът остана прав.
— Простете, че така нахлувам в следобеда ви — каза той.
Тя започна да се досеща защо е дошъл.
Адвокатът, когото бе „обработила“, се е оплакал.
— Вижте, нека по-добре аз да ви обясня.
— Дали не греша, че вие понякога работите с Хенри Малори? — внезапно попита той.
— Да.
— В какво по-точно се изразява това?
— Следя дали мъжете… нали разбирате, дали те имат намерение да изневерят — нервно отговори тя, като докосна косата си. — Неговите клиентки ми плащат да провокирам съпрузите им…
Детективът изтегли една снимка в прозрачен найлонов плик и ѝ я показа:
— Познавате ли тази госпожа?
— Да, познавам я — отговори тя. Трябваше да прикрие изненадата в гласа си, защото това не беше съпругата на адвоката, а съвършено друга клиентка отпреди седмица.
— Знаете ли как се казва?
— Мисля, че Воглер — каза тя колебливо. — Стела Воглер.
— Според мистър Малори тя е ваша клиентка.
— Да, така е.
— Защо се е обърнала към агенцията ви?
Клер му разказа всичко, което помнеше. Не беше много.
— Стела се безпокоеше за съпруга си Кристиан. Те бяха женени от две години и за това време той много се променил. Тя обясняваше, че криел от нея къде ходи. Излизал неочаквано, без да дава обяснения. Друг път бил уклончив и не отговарял на въпросите ѝ. И въпреки че винаги проявявал чувство за собственост по отношение на Стела, напоследък станал безразличен към нея и я намразил.
Позната семейна история. Клер едва започна да работи при Хенри, а имаше чувството, че вече я бе чувала хиляди пъти преди това.
Сега детективът бързо записваше в тефтера си.
— И така, помолиха ви да се… хм… срещнете с мистър Воглер. Как протече срещата?
— Ами, това беше много необичайно…
— В какъв смисъл?
— В такъв, че той не се заинтересува от мен…
Франк допря химикала о зъбите си.
— Често ли се случва това?
— Не. Всъщност беше за пръв път. Обикновено аз съм… добре де, обикновено успявам.
— Мога да си представя — каза той.
Настъпи неловко мълчание. Тя гледаше в пода. Полицаят се покашля.
— Разкажете ми — каза той — точно какво се случи.
Барът бил голямо, спокойно място, предна стая на стара търговска къща. Едно от тези заведения, които тя не посещавала поради финансовите си възможности.
Съпругата на Воглер ги беше осведомила, че той често посещава този бар. Понякога работел в обществената библиотека, а барът се намира на пътя му за вкъщи. Винаги сядал на едно и също място, изпивал чаша червено вино и четял книга.
Те се уговорили със Стела да го предупреди, че щяла отсъства две денонощия от града, така че ако той поискал да кривне зад гърба ѝ, да има удобен случай. За целта тя щяла да отседне временно в един хотел в горната част на града.
— В „Лексингтън“ ли?
— Да, там.
Франк записваше всичко това, кимайки замислено.
Клер поръчала питието и седнала на бара, близо до мястото, където седял Воглер. След кратко време забелязала, че той вдигнал глава да я погледне.
Тя отпивала от питието си и чакала.
Била на третата си чаша „Върджин Мери“ преди да си даде сметка, че чакането не вършело работа.
В един момент той станал от масата си и тръгнал към чара, прекосявайки нервно с големи крачки залата към нея. Но това било само за да развали пари за телефон.
— Колко време говори по телефона?
— Не много. Малко повече от минута.
— Окей. Продължавайте.
Докато го нямало, тя небрежно наближила масата му и взела книгата, която четял. Била стихосбирка на френски език.
Когато той се върнал, тя започнала да се оправдава:
— О, извинете. Ваша ли е?
— Да — отговорил той грубо. Сякаш над главата му имало надпис „Не ме безпокойте!“.
Тя погледнала заглавието. „Les Fleurs du Mal“.