Накрая Пол спря, а тя лежеше на пода, преживявайки отново чувствата си.
Като се подпираше, Пол се изправи и погледна Клер с усмивка.
Групата чакаше мълчаливо. Тя вдигна глава и се огледа.
Обикновено в края на упражнението те аплодираха.
Тук беше и инспектор Дърбън, който внимателно я наблюдаваше. Изглеждаше уморен.
— Мис Роденбург, може ли да поговорим? — попита той.
Тя го заведе до барчето в стола на института. Край тях седяха студенти по двама-трима, приказваха или четяха.
Беше прекалено топло за кафе и тя взе по една диетична кола от автомата.
— Америка — промърмори тя — страната на ниските калории.
Той не се усмихна. Тя пак забеляза колко беше уморен.
— Мис Роденбург — каза рязко той, — бих искал да направите нещо за мен.
Тя сви рамене.
— Какво?
— Ние се връщаме назад към вече известни факти. Пак проверяваме свидетелските показания, гледаме да не сме пропуснали нещо при първоначалния преглед.
— Нали никого не сте арестували? Следих вестниците.
— Много хора отпаднаха при разследването. В медиите имаше апел към другите гости на хотела да се обадят. Приблизително всичките четиристотин двадесет и шест бяха намерени. Не сме безделничили.
— Извинете. Нямах това предвид.
— Цялата ни работа бе фокусирана върху един човек — каза той.
— Мога ли да попитам кой е той?
Този път той сви рамене.
— Съпругът ѝ? — опита се да отгатне тя, като си спомни какво ѝ каза Беси за пресконференцията.
Той я погледна, сякаш се чудеше колко може да ѝ довери, накрая се наведе по-близо към нея.
— След апела по телевизора установихме контакт с една млада жена, която познавала Кристиан Воглер преди той да срещне Стела. Те даже са били сгодени. Тя е скъсала с него.
— Защо го е направила?
— Не ѝ харесвало това, което я карал да прави. С елементи на насилие. Тогава започнала да се събужда сутрин с главоболие и необясними белези по тялото. Това продължило, докато веднъж тя се събудила през нощта и видяла, че е гола. Воглер бил съблякъл нощницата ѝ, бил я положил напреко на леглото и я заобиколил със свещи. Запомнила само това преди отново да изпадне в безсъзнание. Смята, че той я е дрогирал с „Рохипнол“ и я използвал в някакъв пасивен сексуален ритуал.
Клеър направи гримаса.
— Защо не го арестувахте?
— Момичето не направи оплакване навреме. И ако този я е дрогирал, това, което е видяла, може да се окаже халюцинация. Една силна адвокатска защита в съда ще я направи на нищо.
Той пъхна пръстите си в отвора на кутията с кола и започна да го разширява.
Клер направи безпомощен жест.
— Какво мога да направя аз?
— Можете ли пак да си припомните разговора с него?
— Стихотворението и така нататък?
— Естествено. Много често си го представям оттогава.
— Ние имаме човек, който се занимава с миналото на Воглер, с неговата самоличност и всичко свързано с него. Психиатър. Бихте ли дошли да поговорите с него?
— Кога?
— Нека да е сега.
— Добре, но… — тя се поколеба и погледна назад към залата за репетиции. Когато той пак заговори, гласът му беше твърд.
— Това е много важно, Клер.
Направи ѝ впечатление, че я назова с малкото ѝ име.
— Това е защото… как мога да бъда полезна? Той въобще не се интересува от мен и няма какво да ми каже.
— Защо си тръгна той?
— Какво?
— Воглер. При разговора с него сте забелязали, че той сякаш е бързал за някъде. Ето това ме смущава. Защо ще бърза да си тръгва за вкъщи, когато жена му я няма? Защо ще прекъсва разговора си със симпатично момиче в бара, което му говори за френска поезия, сякаш тя върши нещо нередно?
— Мисля, че му дотегнах.
— Добре, възможно е. Това е първата версия.
— Коя е втората?
— Може би той е прекъснал разговора, защото е сметнал, че е казал прекалено много.
Те взеха такси. Франк посочи адреса в Куинс. Шофьорът — пуерториканец — помоли да му показват маршрута, щом минат на другия бряг на реката.
— Нелегални имигранти — промърмори Франк под носа си.
Тя почувства, че я гледа.
— Ето — каза той, като извади едно листче хартия от джоба си и ѝ го подаде.
Тя го разгъна. Беше фотокопие на нейната имиграционна карта с изтекъл още миналата година срок. Цел на визитата: туризъм. Продължителност на визитата: шестдесет дни.
— Имам по-хубави неща, за които трябва да се безпокоя — каза той.
— А ако не се бях съгласила да дойда с вас, щяхте ли да имате още от тези хубави неща?
Той сви рамене.
Шофьорът изключи климатика, за да пести гориво. Седяха и се потяха на седалките от изкуствена кожа, докато пристигнат.