част първа
„Всички сме обесени или трябва да бъдем.“Шарл Бодлер, „Цветя на злото“
едно
Приятелят ѝ не е дошъл.
Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Бе беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.
Барът беше претъпкан и щом се освободи маса, тя веднага седна на нея. От единия край на заведението млад мъж, накичен със златни бижута, се опитваше да улови погледа ѝ и се усмихваше. Тя гледаше настрани. Той каза нещо на момчетата, които пиеха с него; те рязко се изсмяха и пак се заеха с бирите си.
— Може ли?
Тя вдигна поглед. Мъжът стоеше пред нея. Той носеше скъп, но семпъл костюм, с небрежна кройка, което подсказваше, че е нещо повече от корпоративен търтей; яката му се покриваше от косата, твърде дълга за Уолстрийт.
— Да — отвърна тя.
— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната.
Той посочи чашата си на масата.
— Оставих питието, за да си запазя мястото.
Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената стана и прехвърли чантата си през рамо.
— Съжалявам — каза тя, — не съм разбрала.
Главите пак се извърнаха, увлечени в своите разговори.
Настъпи леко раздвижване, когато мъжът стана и се отдръпна, за да ѝ даде път и тя се плъзна в същата посока като в pas de deux1. Разбира се, той ѝ предложи да остане. Кой не би го направил?
— Освен, ако не искате да я поделим? — той посочи масата.
За момент тя сякаш се поколеба, но понеже барът беше претъпкан и нямаше къде другаде да седне, сви рамене:
— Защо не?
Двамата отново седнаха. Крадешком, с крайчеца на очите си, те внимателно се изучаваха. Тя носеше черно вълнено сако „Дона Карън“, прилепнало към слабата ѝ фигура, което подчертаваше тъмната коса и бледата кожа, правеше очите ѝ да изглеждат по-сини, отколкото бяха.
— Чакате ли някого? — попита той и гласът му едва доловимо се промени: стана леко дрезгав от интерес и еротично внимание. — Може би снегът го е задържал. В Ла Гуардия е пълен хаос. Ето защо и аз останах още една нощ.
И тя се усмихна наум, защото наистина беше изискан начинът, по който той се опитваше да узнае дали човека, когото тя чака, е мъж или жена, докато същевременно ѝ даваше да разбере, че той е сам.
— Изглежда тука мога да убия времето си — каза тя. — Хей!
— Хей — повтори той, без да беше сигурен какво значи това. — Нека да ви поръчам още едно от същото — той махна на сервитьорката. — Какво пиете?
— Благодаря. „Блъди Мери“.
— А откъде сте? Опитвам се да позная акцента ви.
— По произход съм от Айдахо.
— Наистина ли? Досега не съм срещал момиче от Айдахо.
Нещо в начина, по който той произнесе „съм срещал“, прозвуча предизвикателно, почти еротично, и тя се усмихна.
— Но сте срещали много момичета, нали?
Той ѝ се ухили.
— Няколко.
Изненадан, той откри, че те вече флиртуват; техните тела водеха свой собствен разговор, когато ѝ сподели, че е адвокат и тя му отвърна, че не изглежда толкова противен като адвокат. Той ѝ обясни, че работа в музикалната индустрия, а тя го попита дали е тук по работа, или за удоволствие. Сподели ѝ, че се надява и на двете. Облегна се назад, кръстоса крака и се усмихна с очарователна усмивка. Можеше да се позабавлява малко все пак.
— Преди да отлетите утре при съпругата и децата си.
Усмивката трепна смутено.
— Какво ви кара да мислите, че съм женен?
— Всички, които изглеждат добре, са женени — каза тя.
Сервитьорката донесе поръчката им. Макар че не бяха минали и пет минути, адвокатът ѝ направи забележка за закъснението, а тя се извини намръщено и се оправда с навалицата. Докато се обръщаше, подръпна лекичко дясното си ухо, сякаш искаше да измъкне отвътре неговите думи и да ги хвърли на пода. Без да прекъсва разговора или да сваля погледа си от адвоката, момичето от Айдахо си помисли: „Трябва да запомня това, мога да го използвам някога“.
И го скъта дълбоко някъде в системата файлове на паметта си.
Адвокатът се казваше Алън. Той ѝ подаде визитката си, където името му беше изписано с релефни сребърни букви. Тя му каза, че нейното е Клер и се извини, че няма визитка. Професията ѝ не го изисквала, измърмори тя и закачлива усмивка заигра в ъгълчетата на устата ѝ.
Той я попита какво работи.