— Позна. Както и да е, причината за дългото обяснение е, че Тартарът е мястото, където се случват сериозните неща.
Клер изгледа Патриция.
— Какво имаш предвид под „сериозни неща“?
— Търговия.
— С какво?
— Главно с фотографии.
— Ти говориш за незаконни снимки, така ли?
— Опитай се да не ни съдиш строго, Клер. За някои от нас Некрополис е всичко, което имаме.
Тя докосна ръката на Патриция.
— Извини ме. Продължавай.
— В Тартара всеки има кодово име, различно дори от псевдонимите, които се ползват в главната територия на Некрополис. Това е нещо като специална защита. Както и да е, тук има един особняк, който винаги има някакви странни снимки за продан. Аз не съм от тази група, повярвай ми. Но има хора, които са.
— Как се казва този човек?
— Той се нарича Харон. Мисля, че това също е от гръцката митология. Харон е бил лодкарят, който прекарвал мъртвите през реката, която ги отделяла от подземното царство. Ти трябва да му платиш; затова някога са слагали монети върху очите на мъртъвците.
— И ти наистина ли не знаеш кой е той?
Патриция поклати глава.
— Но докато аз си чатех с Бланш, Харон също е бил тук.
— Той може да се е сближил по-късно със Стела.
— Възможно е.
— И ако те са сключили договор — при положение, че този Харон е убиецът, — това вероятно е бил начина, по който той я е набелязал за следващата си жертва.
— Добре, това е възможно, нали? Очевидно е, че ти, естествено, не си оставила името и адреса си в мрежата. Но също е изненадващо лесно да се открият тези детайли. Съществуват сайтове с публичните регистри за гласуване. Освен това може да се намери някъде и сайт с фотографията ти. Това се случва. Аз намерих онзи ден един мой стар университетски годишник в мрежата.
Клер кимна замислено.
— Ще кажеш ли на полицията?
— Да, естествено. Но не смятам, че това ще промени нещо. Няма доказателство, нали така? — тя въздъхна. — Това не е, защото съм неблагодарна, Патриция, но се нуждая от нещо повече, от нещо много повече. Искам да ги накарам да стоят далече от Кристиан.
По-късно, когато излизаше от клуба, тя леко докосна опърпания човек с дъждобрана, покрай когото минаваше, и му прошепна:
— Ще бъде по-убедително, ако си включиш компютъра, детективе.
В контраст с лъскавия, ярък функционализъм на кибер-кафето, тя се срещна с Хенри в един бар в Апър Ийст Сайд, свърталище на сериозни пиячи, където барманът оставя пяната на бирата Гинес да спадне достатъчно дълго време, както и трябва да бъде, преди да напълни чашата догоре и да изрисува с последните няколко капки детелина9 върху пяната.
Хенри обаче пиеше сода с лимон.
— На дъното на всичко това е, че тази жена — каза ѝ той — името ѝ е Джейн Бърнс — е искала да се омъжи за Кристиан доста нахално. Според мен нейният биологичен часовник е звъннал и той изглежда е бил добър вариант за баща на децата ѝ. Тогава, месец преди сватбата, Кристиан решава, че този брак няма да го бъде. Затова не е чудно, че тя с откачила. Аз разговарях с портиера в блока, където той е живял преди. Наложило се е да я задържат, за да не се върти около фоайето, оскърбявайки го и клеветейки го пред съседите му. Ако ме питаш, тя ще дочака шанса си, когато и да е било.
— Дали полицията знае това?
— Да, аз съм твърд привърженик на нюйоркския прекрасен, но ограничаващ ред. Те трябва да го знаят. — Той я изгледа проницателно. — Освен ако не искат да го знаят.
Тя седна, потънала в мисли, а питието ѝ остана недокоснато.
тридесет и едно
Както беше предсказал Харолд, Глен Фърниш беше голям успех. Ако той бе впечатляващ в старческия дом, в стаята за подготовката на мъртвите, беше направо забележителен. Гой се отнасяше към телата с достойнство и уважение, което много допадаше на Харолд. Освен това беше бърз и способен техничар.
Тялото най-напред се събличаше, напръскваше се с препарат против разлагане и се изтриваше с дезинфекцирана кърпа. Тогава, преди да бъде аутопсирано, и преди да бъдат извадени вътрешностите му, кухините се прочистваха от онова, което Харолд определяше като „отвратително“. След това троакарът — дълга игла за балсамиране — се вкарваше в артерията и се свързваше към аспираторна тръба, която пък с друга игла и с остатъка от тръбата се вкарваше във вената. Кръвта се изпомпваше от кръвоносната система обикновено под налягане, тъй като се съсирва след смъртта. Едва след като аспирацията и прочистването завършеха, започваше балсамирането. Във вените на мястото на изсмуканата течност се впръскваше антибактериален разтвор, а накрая в по-слаба концентрация — и под кожата.