— Сигурно — добави тя.
Продължи да изважда от другата страна. Тънката черна жичка пълзеше зад плочките и влизаше в малка дупчица. Клер я проследи, докато тя не се скри зад огледалото.
Няколко секунди тя втренчено гледаше своето отражение в него, не вярвайки на ставащото; после свали огледалото от стената и го обърна. На гърба му, там, където беше направено малкото отверстие в среброто, беше залепен микрочип.
— По дяволите! — изруга Франк в караваната. Образът на Клер в огледалото грозно се залюля, когато тя го свали от стената. Погледът на наблюдаващите се плъзна надолу от коленете ѝ в тъмнина.
Клер откъсна микроскопичната камера от задната страна на огледалото и я разгледа. След това тя направи примка от кабела и започна да го намотава на пръстите си. Изтегли цялата жица изпод килима и после тръгна в другата посока. Кабелът обикаляше цялата баня. Зад шкафа имаше миниатюрна разпределителна кутия, от която тръгваше друг кабел. Тя хвана края на двойния кабел и го проследи в стаята.
В това време Кристиан продължаваше да говори. Погълнат от книгата си, той не забеляза, че тя върви след жицата към нишата. Там бяха струпани книги, които тя размести.
Зад небрежно сложените учебници Клер намери голямо разклонение, свито като голям черен паяк, а жиците, като дузина пипала, пълзяха в различни посоки по целия апартамент.
* * *
— По дяволите — каза Дърбън, този път ядосан много повече.
— Свържете се с Кони и извикайте подкрепление. Кажете им, че ние бяхме…
Изведнъж изображението на апартамента на Кристиан на мониторите им стана на снежинки.
Тя го хвърли на леглото пред него. Пластмасов диск с големина на бисквита с провиснали от него жици.
— Какво е това? — спокойно попита тя. Стори ѝ се, че той настръхна.
— Ти ми кажи — каза той, като я гледаше над очилата си.
— Никога през живота си не съм виждал такова нещо.
Бавно и иронично тя започна да ръкопляска.
— Браво. Ние вече направихме от теб артист.
— Съжалявам, не знаех, че имам такова нещо в апартамента си — започна той. Сега вече изглеждаше малко уплашен, малко притеснен.
— Разбира се, че не, Кристиан. Ти не знаеше за тях, нали? Ти въобще не разбираш за какво става дума. — Тя чувстваше, че губи контрол, чувстваше, че злото ще експлодира в нея. — Какво ти казаха те, шибан интелектуалецо? Че аз съм някакъв психопат? Че е възможно да съм убила шибаната ти жена?
— Елате тук — извика Кристиан, вдигайки глава към тавана. — Елате тук сега.
— Те не те чуват — с подигравка му каза тя. Хвърляйки още едно кълбо от жици на леглото, тя изимитира звук на глас от високоговорител. — Давай още, Кристиан, ще можеш ли? Не се стараеш, както трябва.
Той се прекатури от другата страна на леглото.
— Ти не разбираш ли? — каза тя невярващо. — Те мислят, че единият от нас е убиец. Само не са сигурни кой. Затова ни затвориха като два плъха в мазето и сега наблюдават кой ще бъде изяден първи.
Тя чуваше бръмченето на движещия се асансьор и знаеше, че всеки момент ще бъдат тук. Вече се чуваха викове и шум от блъскане на врати.
— Шибан идиот — каза тя, като още не можеше да повярва — знаеш ли, че им казах, че не си го направил ти — тя започна да го удря с юмруци. — Накрая аз им казах, че не си го направил ти.
Домофонът бръмчеше отново и отново.
— Бързо — викаше Кристиан, отблъсквайки ударите ѝ. — Бързо! Елате тук!
Вратата на апартамента започна да поддава, когато хората отвън започнаха да я повдигат с хидравличен лост. Клер се отдръпна от него и седна на леглото.
— Давай — каза тя спокойно вече със своя глас. — Нека копелетата да влязат.
ЗАПИС № CR 2449Н (ДЪРБЪН, РОДЕНБУРГ, ВОГЛЕР, ДРУГИ)
ВЪТРЕШНИ/ВЪНШНИ ГЛАСОВЕ — някои са неразбираеми. Звукът от постоянните удари се идентифицира от този на хидравличния лост. Вратата е отворена.
ГЛАС № 2 (ВОГЛЕР): За Бога, елате тук!
ГЛАС № 3 (ДЪРБЪН): Добре ли си?
ГЛАС № 1 (РОДЕНБУРГ): Пуснете ме да се махна оттук.
ГЛАС (НЕИДЕНТИФИЦИРАН): Почакайте…
ГЛАС № 2: Пуснете я.
(ПАУЗА В ЗАПИСА)
ГЛАС № 3: Какво ти каза тя, когато бяхте заедно?
(ПАУЗА В ЗАПИСА)
ГЛАС # 2: (неясно) Нищо.
КРАЙ НА ЗАПИСА.
тридесет и шест
Първото нещо, което тя усети на следващата сутрин, като се събуди в леглото си, беше, че познатото топло кълбо бе изчезнало.