— Добре — отговори Мърфи с каменно изражение на лицето си. — Да отидем до Куинс.
Още преди да стигнат дотам, тя знаеше какво ще намерят.
Дългата ниска сграда беше празна, а вратите — затворени. Рекламата на някакъв търговец закриваше прозореца.
Райдър надникна през прозореца в тъмния офис и сви рамене.
— Въобще не е използван.
— Имаше лекционна зала в мазето — каза безнадеждно Клер. — Имаха достъп до Интернет и телефони. Ползваха електричество, за Бога! Всичко е записано на касетите. — Тя започна да плаче. — Извинете ме. След минутка ще се оправя.
Но тя не можа. Не беше добре. По някаква причина не можеше да спре да плаче.
Мърфи затвори тефтера си и извади мобилния телефон.
— Послушайте — каза внимателно той. — Ще ви закарам да ви прегледа лекар. Мисля, че това ще е най-доброто. Съгласна ли сте?
тридесет и седем
След погребението на Рейчъл, момичето, загинало в автомобилна катастрофа, семейството на Хопкинс и екипът им бяха поканени в къщата за помена. След като прие от вежливост чашка сода, Глен излезе навън да чака до катафалката. Имаше книга и спокойно зачете на слънце.
— Здравей!
Той вдигна поглед. Пред него стоеше Алисия Хопкинс, която излезе от къщата. Също като него, тя беше облечена в черно, смекчавайки строгостта на облеклото си със светло-синя жилетка.
— Какво четеш, Глен? — попита тя. После застана до него, като също се облегна на напечения от слънцето капак на колата. Раменете им се докоснаха. Изведнъж у него се появи чувството, че тя стои до него по-близо, отколкото трябва.
— Това стихове ли са?
Той обърна корицата, за да ѝ покаже заглавието.
— „Събрани съчинения на Шарл Бодлер“ — прочете тя на глас. — Нищо не съм чела от него. В училище най-любимият ми поет беше Фрост.
Той направи гримаса.
Бодлер въобще не прилича на Фрост.
— Ще ми прочетеш ли нещо?
— Добре, само че някои от тях не подхождат за случая.
— Няма да ме шокират — каза тя и за миг нещо закачливо се появи в погледа ѝ. — Знаеш ли, не трябва да ни съдиш само по стандартите на татко.
Той нервно се усмихна.
— Е, ще се опитам да намеря някое, което подхожда за случая — предложи той, прелиствайки страниците. — Нека да видим това…
— Той има ли любовна лирика?
Глен се замисли за момент.
— Тук има едно — каза той, връщайки се в началото на книгата. — Нарича се „Спокойствие“10. — Той се изкашля и започна да чете:
За миг се успокой, о моя Болка жива!
Ти чакаш вечерта; тя слиза в здрача плах;
тя иде, ето я! Виж: мрак града обвива,
и носи на едни покой, на други страх.
И докато сганта от смъртни се превива
под яростния бич на сласти и на грях,
и угризения бере от робска нива,
о, Болка, дай ръка! — Ела далеч от тях!
Виж как покойните години, в дрехи тесни,
чела̀ навеждат над балконите небесни;
как от водите в смях избликва Жалостта;
как слънцето за сън под свод се настанява:
от изток дълъг креп провлякла, чуй Нощта,
о, скъпа, как върви и как се приближава!
— Харесва ми — каза тя, когато той свърши. — Звучи фатално, но ми харесва.
Глен кимна и се усмихна предпазливо.
— Той е прекалено изискан.
Тя се замисли за малко.
— Мислиш ли, че хората се интересуват от това, което правиш, Глен?
— Какво имаш предвид?
— Например, когато съм на парти, винаги се намира някой, който да започне: „Хей вижте, това е Алисия. Тя е погребален агент.“ Но никога не казват, например: „Хей вижте, това е Фил, той е амбулантен търговец, или механик, или каквото и да е“.
— Хората се смеят над нещата, свързани със смъртта, защото тя ги плаши.
— Това е много вярно — каза тя. — Може би затова аз повече си почивам, когато съм сред други погребални агенти. Като в стихотворението ти: „Ела далеч от тях“. Как беше това?
Той прочете отново:
И докато сганта от смъртни се превива
под яростния бич на сласти и на грях,
и угризения бере от робска нива,
о Болка, дай ръка! — Ела далеч от тях!
— Удоволствието от ударите с камшик звучи като Музикалната кутия в съботна нощ. И изобилието от разсъблечени тълпи.
Той не отговори.
— Може би трябва да отидем някой път и да го видим.
— Може би — каза той. След малко Глен пак се зае с книгата си, прескачайки страниците.
— Това скици ли са? — изведнъж попита тя.
— Моля?
— Там. Малко по-назад. — Тя запрелиства страниците назад. Нейната ръка докосваше неговата. — Ти ли си го направил? Какво е това?