— Това са просто рисунки. Упражнения към някои… към някои стихотворения.
— Хубави са — каза тя. — Знаех, че си артистичен. — Тя се обърна настрани. — Рисуването е фрагмент от голотата, женската голота върху леглото. Посещаваш ли курсове по рисуване на голо тяло? — тя захихика. — Глупав въпрос. Не ти трябват такива курсове. Ти си като Леонардо да Винчи, така ли?
— Защо като него?
— Защото той е изучавал анатомия по телата на мъртвите.
Тя се засмя и влезе в къщата.
тридесет и осем
Психиатърът, при когото я изпрати лекарят от полицията, се казваше д-р Бънерман. Той беше млад и възпълен и имаше нездрав вид от хронична преумора. Д-р Бърман отдели много време, проверявайки рефлексите на Клер и разглеждайки очите ѝ на светлината. За нейна изненада и смущение, тя започна неконтролируемо да трепери.
— Страдали ли сте от физически стрес или травма, за която знаете? — попита той.
— Вече ви казах. Участвах в работа под прикритие.
— Нещо като автомобилна катастрофа? Много зубрене? — той още веднъж посвети в очите ѝ с малко прожекторче.
— Нищо — отговори тя през тракащите си зъби.
— Страдали ли сте преди от травматично стресово разстройство?
— Никога. Какво искате да кажете с това „преди“?
— Някакви нервни състояния? Епилепсия, хипогликемична атака, психически пристъпи?
— Веднъж убих един лекар.
Прожекторчето угасна.
— Шегувам се — добави тя. Той не се усмихна.
— Някакви мисли за осакатяване или самоубийство?
Тя гледаше ръцете си.
— Скоро не съм имала.
— Да сте пили някакви лекарства или да сте вземали непредписани от лекар наркотици през последните дванадесет месеца?
— Малко. Е, понякога.
Докторът записа нещо в бележника си.
— Вижте какво — започна тя — Някой уби жена на име Стела Воглер. Те измислиха номер, за да ме тикнат в лапите на онзи психиатър и после ме подложиха на всичките онези тестове. Сега разбирам, че не се опазих, защото тя пак ме изигра, като ме накара да подпиша всичките онези формуляри с моето съгласие, което им позволи да ме снимат и да използват записите като доказателства. Те ме измъкнаха от моя апартамент и ме следяха с камерите си денонощно. — Тя спря, усещайки, че се превъзбужда.
— Какви тестове?
— Моля?
— Споменахте, че тя ви е давала някакви тестове. Какви бяха те?
— Ох. — Тя се опитваше да си спомни. — Ние само говорихме. Повечето за родителите ми и за работата ми.
— Тестът на Уесклър? Мултистадиално персонално тестуване „Минесота“? Тестовете на Бентън? Зрителни доводи? Електроенцефалограма?
— Тя ми предложи да ме хипнотизира, но аз отказах.
Той пак си записа нещо.
— Вярвате ли ми?
— Разбира се — каза той.
— Наистина ли? — Тя беше изненадана. — Благодаря ти, Господи! Знаете ли на моменти това даже на мен ми изглежда като лудост.
Продължавайки да пише, той отговори:
— Веднъж имах пациент, който вярваше, че има три растения в стомаха си. Беше си внушил, че след като е глътнал семки от ябълка, те са прораснали в стомаха му. Той страдаше от мъчителни стомашни спазми. Дадохме му лекарства за успокояване на стомашните болки и той престана да се страхува от това дърво, като убеди себе си, че то вече е унищожено и е било изхвърлено от организма му.
— Но той продължи да бъде луд — каза тя, като не беше напълно разбрала смисъла на казаното.
— Така ли? — Бънерман спря да пише и пъхна химикала си в горния джоб. — Ние живеем в собствената си действителност, Клер. Като, дай да видим — той се вгледа в екрана на компютъра си, — като компютърната мрежа. Различни компютри в мрежата разпространяват различни софтуерни данни. Но понякога тези данни се сближават, един вид съвместими проблеми, ако щете. След това те трябва да бъдат технически подкрепени. Разбирате ли за какво говоря?
— Не съвсем.
Той погледна часовника си.
— Нека ви го кажа по друг начин. В организма ви се наблюдава незначителен химически дисбаланс, който трябва малко „да се щипне“. Тогава ще се оправите и ще можете да противостоите на напрежението.
— Какво имате предвид с това „да се щипне“?
— Искам да ви взема за няколко дни в болницата, Клер. В такъв случай ще бъдем сигурни, че режимът, който ще бъде предложен, е най-подходящият. Понякога тези неща изискват малко време, за да бъдат преодолени.
тридесет и девет
Болница Грийнридж. Психодиспансерът е на дванадесет мили от града. За цялата година в Ню Йорк, тя само два пъти беше излизала от Манхатън: веднъж с Кристиан и веднъж, когато се прибираше от летище „Кенеди“. Никое от впечатленията ѝ от Америка не я бе подготвило за мизерията на обществените ѝ здравни заведения.